ТАЗИ ИСТОРИЯ Е ИЗЦЯЛО ИЗМИСЛЕНА И ВСЯКО СЪВПАДЕНИЕ С РЕАЛНИ ХОРА, СЪБИТИЯ И СЛУЧКИ Е СЛУЧАЙНО!
---------------------------------------
Гледаше срещу себе си жената, която бавно отпиваше от кафето и мълчеше, очаквайки я да сподели истинската причина за желанието ѝ да се видят.
Косите ѝ около слепоочията вече се белееха, а очите... очите бяха извори на мъка и болка. Със сигурност ѝ беше трудно да започне, или поне изпитваше някакво неудобство.
Не искаше да я улеснява с въпроси, просто чакаше.
Познаваше я от много години. Беше от онези лекари, за чиято всеотдайност, доброта и себераздаване се говори и "лоша дума" не беше чувала. Имаше три деца - две момчета и едно момиче. Едното беше загубила - точно преди година единият син беше починал при много странни обстоятелства. За неговата смърт се говореше с недомлъвки, а имаше и хора, които "на ухо" разказваха какви ли не фантасмагорични истории.
В семейството ѝ за това не се говореше, въпреки, че тя беше колежка на дядо ѝ. Не бяха хора, които да ровят и нищят хорските съдби и нещастия. Не завиждаха, съчувстваха, но не се интересуваха за подробностите.
Чудеше се, какво я е довело при нея. Познаваха се, но жената беше на възрастта на майка ѝ, не бяха близки, нито си споделяха.
– Сигурно се чудиш защо толкова настоявах да се видим, мила? Не ми е лесно да започна, но искам да те попитам, ако имаш възможност да направиш нещо за мен, би ли ми помогнала? – сякаш на един дъх изрече думите и отправи отчаян поглед към нея.
Лера не ѝ отговори веднага.
Продължаваше да се пита с какво би могла да помогне на жената срещу себе си. Едва ли я търсеше за намиране на работа на някой близък.
Не искаше да гадае.
– Ако мога, ще го направя. – без колебание отговори.
И жената започна своя разказ.
Allegrialis
~ 5~
Photo: Polina Deliradeva
четвъртък, 25 януари 2018 г.
четвъртък, 18 януари 2018 г.
Студено ми е...
Като премръзнала
роза
съм.
Тишина
ме обгръща,
а вятърът вън
кърши силно
клоните
на старата ябълка.
Студено ми е...
и страхът
ме прегръща
и трептя
като пламък
угасващ...
Да те загубя -
не искам.
Студено ми е...
като
измръзнала
роза съм.
Allegrialis
Photo: https://www.facebook.com/DanielChobanovPhotos/
Даниел Чобанов
Като премръзнала
роза
съм.
Тишина
ме обгръща,
а вятърът вън
кърши силно
клоните
на старата ябълка.
Студено ми е...
и страхът
ме прегръща
и трептя
като пламък
угасващ...
Да те загубя -
не искам.
Студено ми е...
като
измръзнала
роза съм.
Allegrialis
Photo: https://www.facebook.com/DanielChobanovPhotos/
Даниел Чобанов
вторник, 16 януари 2018 г.
Колко време мислите, Ви остава за живеене?
Минути, часове, месеци, година, две, пет, или няколко десетилетия?
Защо пропиляваме дните си в търсене на излишното, а не се радваме на онова, което имаме?
Защо разпиляваме чувствата си и губим ценно време с фалшиви и лицемерни хора?
Защо допускаме омразата да превзема дните ни?
Защо се ядосваме заради грешките на другите и наказваме себе си?
Мечтите са невероятни и е прекрасно, че ги имаме.
Но, най-красивите и щастливи дни са в настоящето ни.
Да се радваме, да обичаме днес.
Сега!
Allegrialis
Photo: Pinterest
Минути, часове, месеци, година, две, пет, или няколко десетилетия?
Защо пропиляваме дните си в търсене на излишното, а не се радваме на онова, което имаме?
Защо разпиляваме чувствата си и губим ценно време с фалшиви и лицемерни хора?
Защо допускаме омразата да превзема дните ни?
Защо се ядосваме заради грешките на другите и наказваме себе си?
Мечтите са невероятни и е прекрасно, че ги имаме.
Но, най-красивите и щастливи дни са в настоящето ни.
Да се радваме, да обичаме днес.
Сега!
Allegrialis
Photo: Pinterest
неделя, 14 януари 2018 г.
Крадецът на души
ТАЗИ ИСТОРИЯ Е ИЗЦЯЛО ИЗМИСЛЕНА И ВСЯКО СЪВПАДЕНИЕ С РЕАЛНИ ХОРА, СЪБИТИЯ И СЛУЧКИ Е СЛУЧАЙНО!
--------------------------------------
В началото беше неуверена и въпреки огромните усилия и желание, които полагаше и умело следваше стратегията си, не всичко, което си беше наумила и планирала стриктно - се получаваше, и беше ясно, че ѝ е нужна подготовка и време.
Не искаше да се примирява с малки "трохички" отмъщение, затова бавно, бавно, но умерено напредваше.
Облече черната рокля. Черният наситен грим около очите блестящо допълваше цялостната ѝ визия - изпъкваше "съблазнителката" с яркочервеното червило и русите, разпилени като сноп лъчи коси.
Поколеба се за кратко за черните обувки с високите и тънки, неудобни за ходене токчета и без много-много да му мисли сложи кубинките в една торба, метна и коженото яке на гърба си.
Небето с тих бяс беше тъмно-цветно с всичките сиво-черни, синьо-червени и мрачно загадъчни, тайнствени цветове, събрани сякаш на едно място над тихото малко градче.
Това беше времето, което нетърпеливо очакваше и разполагаше вече с най-мощното оръжие - себе си.
Време за голямото отмъщение.
Затвори голямата тежка врата, погледна с тъга към спокойната, потънала в тишина и мрак къща и тръгна с уверена походка към колата.
Време беше да се появи Тя.
Тя - крадецът на души.
Photo: Polina Deliradeva
--------------------------------------
В началото беше неуверена и въпреки огромните усилия и желание, които полагаше и умело следваше стратегията си, не всичко, което си беше наумила и планирала стриктно - се получаваше, и беше ясно, че ѝ е нужна подготовка и време.
Не искаше да се примирява с малки "трохички" отмъщение, затова бавно, бавно, но умерено напредваше.
Облече черната рокля. Черният наситен грим около очите блестящо допълваше цялостната ѝ визия - изпъкваше "съблазнителката" с яркочервеното червило и русите, разпилени като сноп лъчи коси.
Поколеба се за кратко за черните обувки с високите и тънки, неудобни за ходене токчета и без много-много да му мисли сложи кубинките в една торба, метна и коженото яке на гърба си.
Небето с тих бяс беше тъмно-цветно с всичките сиво-черни, синьо-червени и мрачно загадъчни, тайнствени цветове, събрани сякаш на едно място над тихото малко градче.
Това беше времето, което нетърпеливо очакваше и разполагаше вече с най-мощното оръжие - себе си.
Време за голямото отмъщение.
Затвори голямата тежка врата, погледна с тъга към спокойната, потънала в тишина и мрак къща и тръгна с уверена походка към колата.
Време беше да се появи Тя.
Тя - крадецът на души.
Allegrialis
~3~Photo: Polina Deliradeva
неделя, 7 януари 2018 г.
Когато е зима...
Обичам да ставам рано, да пия кафе и да си хапвам ванилови сладки, да гледам сипещите се снежинки, да си мечтая в тази снежна белота...
Да е неделя.
Да е свободен денят ми и да мързелувам. Да чета любим автор, да слушам любима музика, и да се скитам под снежни дървета. Да докосвам замръзнали треви и цветя.
Обожавам този сезон.
Чакайте...
Все повтарям, че любимият ми сезон е есента, нали?
Но... в края на всяка есен, аз просто се влюбвам!
В нея.
Зимата.
Allegrialis
Photo: Daniel Chobanov
https://www.facebook.com/DanielChobanovPhotos/
Обичам да ставам рано, да пия кафе и да си хапвам ванилови сладки, да гледам сипещите се снежинки, да си мечтая в тази снежна белота...
Да е неделя.
Да е свободен денят ми и да мързелувам. Да чета любим автор, да слушам любима музика, и да се скитам под снежни дървета. Да докосвам замръзнали треви и цветя.
Обожавам този сезон.
Чакайте...
Все повтарям, че любимият ми сезон е есента, нали?
Но... в края на всяка есен, аз просто се влюбвам!
В нея.
Зимата.
Allegrialis
Photo: Daniel Chobanov
https://www.facebook.com/DanielChobanovPhotos/
събота, 6 януари 2018 г.
Ти не можеш ме убеди,... че тия огромни букети се поднасят от сърце. Много мангизи се плащат за тях.
А за едно букетче от теменужки човек трябва да си помисли, трябва да се бръкне в джоба си и после да ти го даде, без да се страхува, че ще изглежда смешен.
Това е жест...
Едит Пиаф
Photo: Daniel Chobanov
https://www.facebook.com/DanielChobanovPhotos/
А за едно букетче от теменужки човек трябва да си помисли, трябва да се бръкне в джоба си и после да ти го даде, без да се страхува, че ще изглежда смешен.
Това е жест...
Едит Пиаф
Photo: Daniel Chobanov
https://www.facebook.com/DanielChobanovPhotos/
петък, 5 януари 2018 г.
И отново за натрапниците, онези дребни хорица, които така обичат да ровят в душите ни, да навлизат неканени в личното ни пространство
Много наивно си мислех, че времето може да преформулира поведението на невъзпитания човек, чрез житейските ситуации, които иска или не - му предоставя или налага.
Пълни глупости!
В основата си онзи индивид си остава същия нагъл и двуличен, нахално невъзпитан човечец...
На него му харесва да навлиза в чуждо пространство, но не понася, когато някой постъпва по подобен начин. С него.
Много странно, но... забележете - как на милиметри едно подобно нахлуване в личното ти пространство, без да преувеличавам може да се окаже близо до своеобразен терор над личността.
Чрез думички, думички и действия. Въпроси и въпросчета за личния живот. А започват странно... Уж с един поздрав. Уж с пожелания... Уж за здраве. Уж за успехи.
Уж!
Дали ще ме наречете заядлива или капризна, за мен е без значение, защото съм свободолюбив човек. И ако мога да игнорирам подобно поведение на един невъзпитан човек (дали ще е познат, или непознат), мога да поискам и да се преструвам, че не ме засяга, но не мога да си представя и по най-добронамерения начин, че това е ЕСТЕСТВЕНО поведение.
Ако човечецът е щастлив в своята си душевна къщурка - чудесно, но не му завиждам. Защото, ако не бъде смирен, трябва да знае, нали, колко непостоянна времева величина е щастието.( Да си щастлив от факта, че тормозиш другите.)
Проблемът е в много погрешното мерене. Хората (най-вече българина) обичат да си мерят това-онова. И често пъти го правят погрешно. Защото, той, човечецът е обзет от злоба и лицемерие, от завист. Трудно приема успеха на другите. Трудно приема, че има хора, които не мислят съвсем като него - примитивно.
И... под формата на загриженост, озлобеното и невротично човече все си позволява да подпитва това-онова, без да се замисля, че колкото повече вниманието му е концентрирано в глупаво, безсмислено и парадоксално губене на време, толкова все повече и повече той ще страда от онази липса на стойностни щастливи мигове... Нищо, че захранва любопитството си с чуждите такива.
Финият механизъм на толерантност и добронамереност, който тиктака ритмично в нас, заслужава ли да бъде изваждан от ритъм ей така, и това ли е начинът му(на онова човече) за постигане на душевно равновесие.
Съмнявам се.
Този човек е изроден, душевен инвалид.
Знам, че трудно се поддържа баланс в отношенията с другите, но човек просто трябва да си поставя граници. Ако думата не ни харесва, може да определим и друга. Правила. Тактичното и възпитано поведение можем да определим със задължителни правила. Собствени.
Allegrialis
Много наивно си мислех, че времето може да преформулира поведението на невъзпитания човек, чрез житейските ситуации, които иска или не - му предоставя или налага.
Пълни глупости!
В основата си онзи индивид си остава същия нагъл и двуличен, нахално невъзпитан човечец...
На него му харесва да навлиза в чуждо пространство, но не понася, когато някой постъпва по подобен начин. С него.
Много странно, но... забележете - как на милиметри едно подобно нахлуване в личното ти пространство, без да преувеличавам може да се окаже близо до своеобразен терор над личността.
Чрез думички, думички и действия. Въпроси и въпросчета за личния живот. А започват странно... Уж с един поздрав. Уж с пожелания... Уж за здраве. Уж за успехи.
Уж!
Дали ще ме наречете заядлива или капризна, за мен е без значение, защото съм свободолюбив човек. И ако мога да игнорирам подобно поведение на един невъзпитан човек (дали ще е познат, или непознат), мога да поискам и да се преструвам, че не ме засяга, но не мога да си представя и по най-добронамерения начин, че това е ЕСТЕСТВЕНО поведение.
Ако човечецът е щастлив в своята си душевна къщурка - чудесно, но не му завиждам. Защото, ако не бъде смирен, трябва да знае, нали, колко непостоянна времева величина е щастието.( Да си щастлив от факта, че тормозиш другите.)
Проблемът е в много погрешното мерене. Хората (най-вече българина) обичат да си мерят това-онова. И често пъти го правят погрешно. Защото, той, човечецът е обзет от злоба и лицемерие, от завист. Трудно приема успеха на другите. Трудно приема, че има хора, които не мислят съвсем като него - примитивно.
И... под формата на загриженост, озлобеното и невротично човече все си позволява да подпитва това-онова, без да се замисля, че колкото повече вниманието му е концентрирано в глупаво, безсмислено и парадоксално губене на време, толкова все повече и повече той ще страда от онази липса на стойностни щастливи мигове... Нищо, че захранва любопитството си с чуждите такива.
Финият механизъм на толерантност и добронамереност, който тиктака ритмично в нас, заслужава ли да бъде изваждан от ритъм ей така, и това ли е начинът му(на онова човече) за постигане на душевно равновесие.
Съмнявам се.
Този човек е изроден, душевен инвалид.
Знам, че трудно се поддържа баланс в отношенията с другите, но човек просто трябва да си поставя граници. Ако думата не ни харесва, може да определим и друга. Правила. Тактичното и възпитано поведение можем да определим със задължителни правила. Собствени.
Allegrialis
четвъртък, 4 януари 2018 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)