Искаше му се да си тръгне. Но страхът да не изглежда малодушен го възпря.
Гюстав Флобер
Седим и пием кафе в центъра на Лондон с един мъж, с когото имам удоволствието да работя през последните две години. Един от малкото хора, които трайно ме впечатляват с непринуденост, интелигентност. Искам да получа отговори на въпросите, които ме вълнуват през последните дни. Свързани са с неговите идеи, вече намерили приложение в организацията на работата ни. Знам, че най-лесно това се постига в неформална обстановка, когато е възможно да се разговаря непринудено и спокойно. И не се лъжа. Питам го от колко време тези идеи са "узрявали" в главата му и отговорът ме връхлетя като буря - неочаквана, разтърсваща. Повече от година обмислял дали да ги сподели. Благодаря му за откровеността и на свой ред му казвам, че ако зависи (в същност - зависи!) от мен - бих го уволнила веднага.
На откровеността с откровеност.
Не разбирам мотиви като - "как да споделя, като ме е страх, че ще ми се смеят" и всякакви други варианти на страха - подигравка, подмятания, страх да не изглежда прекалено напорист, да не изглежда подмазвач и ... т.н. Малоумни оправдания, които умът ми не побира. Не разбирам.
Ех, ако хората можеха да говорят открито, ако умееха да общуват искрено, колко много недоразумения биха избегнали. И колко различни биха били взаимоотношенията им. Защото страхът е като онова миниатюрно (а всъщност - грамадно) винтче, което спира движението на колелото... и то изпада в безвремеви застой, докато се появи някой смелчага и просто го изхвърли.
