Той: Нося ти подарък. Знам, че много ще те зарадва.
Аз: Знаеш, че не искам подаръци...


Втора седмица започваме в Шотландия.
 Сред красота - чисто, подредено, изискано, в същото време луксозно-чаровно, не и отблъскващ мутробарок, на който така и не свикнахме, и всеки път се чудя как да отклонявам поканите на разни негови познати. А тук е различно и като се замисля, сърцето ми се свива от болка - как е възможно да сме толкова различни по манталитет.

В края на първата седмица, Бренда ме стъписа сериозно с въпроса си - дали наистина съм българка. Самата тя е живяла пет-шест месеца в София и никак не е очарована от нас - българите. За нея беше странно, да вижда как ставам всяка сутрин рано и тичам. Странно и беше и това, че не любопитствам относно личния живот на семейството и, частица от което вече е и мое. И все пак, останах поласкана и от останалите според нея нетипични за българина характерни черти, които притежавам.

Толкова съм притеснена от подаръка, че не смея да го отворя.
Решихме да излезем сред природата - просто отворихме вратата на малкото имение и се оказахме на една малка височина - без дървета. Тогава, той ми подаде пакета и го отворих.
Невероятно! Никога не съм очаквала нещо подобно! Толкова ме зарадва - върнах се мислено в детството и заподскачах като луда... Прегърнах го и почти изписках от щастие... Лудост! В ръцете си държах най-красивото хвърчило на света! О, Боже. Толкова обичах да тичам и се гоня с вятъра, а хвърчилото да маха весело с крилца и развява щастливо опашка...
И всичко се случи отново! Сега!

Празник на душата.
Три седмици щастие.

Какво чудесно лекарство е пилешката супа приготвена от приятел.

И не... Не супата е лекарството, а приятелството. 

Без излишни думи, ненатрапчиво, но в най-труден момент доказано с един толкова красив жест на внимание...

Трогната съм. 

Наскоро една приятелка ме попита : "Щастлива ли си с него?"

ТОЙ е сериозен, усмихнат, умен, очарователен. Успешен.

 Има неизчерпаемо чувство за черен хумор, което харесвам безкрайно много.

Ироничен, но и самоироничен. Намира нужния баланс и си служи с езика на доброто и позитивното.

ТОЙ е усмивката ми. 

ТОЙ е смехът ми.

ТОЙ е неделното очарование - спокойно, тихо-лениво, извън деловата суета и превзетост.

ТОЙ успя да целуне душата ми, преди да докосне устните ми.

ТОЙ завладя умът ми, преди да поиска тялото ми.

ТОЙ е всичко, което харесвам в един мъж!

ТОЙ е мъжът, когото обичам. Днес. Ще обичам и утре! И винаги... докогато той поиска сърцето ми да тупти в ритъм с неговото.

И... повече не ме питайте, дали съм щастлива с НЕГО! 

Не трябва да идеализираме най-близките си хора. Рано или късно идва момент, в който се чувстваме изненадани от тяхна постъпка, действия или извадена неочаквано неподозирана черта от характера...
Всеки човек притежава добра и недобра страна. Не казвам - лоша. Една ситуация, понякога една дума провокира другия и той показва частица от скритото. Несъзнателно скрито. Не непременно нарочно. С всеки човек се случва. Погрешно е да имаш перфектни очаквания - така неизменно се стига до разочарования.