МАРТИН
2.
Заваля.
Не обичам да пътувам, когато вали. Обичам да съм навън и да усещам дъжда, но ми харесва и да съм на топло, да чета книга, да слушам музика...
Да слушам музика.
Това и правех, но в компанията на... стопаджия. Той пушеше и гледаше навън. Понякога тайно ме поглеждаше, но аз се правех че "си гледам пътя".
Смених Енрике с Майлито. Той се изхили, но ми прозвуча като хлипане.
Погледнах го:
– Тъжен ли сте?
– Ми... нещо такова. Личи ли?
– Ами, щом питам... – развеселена му отговорих. И не спирах да се питам, каква е тая мъка в очите му.
Наближавахме града. След минути щяхме да се разделим и всеки да поеме по своя път. Едва ли щяхме да се видим повече. Случва се понякога да имаме усещането, че човека, с когото сме се запознали, разговаряли, сякаш познаваме от години... Случвало ми се е.
Навлизахме в града. Попитах го къде да го оставя, а той каза, че където и да спра, той отдавна е закъснял за там, за където се е запътил. И все пак ми каза, че до едно кафене наблизо ще му е най-удобно за да се прибере у дома. Сподели, че трябва спешно да отиде и вземе едни дрехи и документи, които трябва да занесе на баща си в болницата, където му предстояла спешна операция. Само баба му била у дома, майка му в момента била в чужбина, на всичкото отгоре колата му била в ремонт и ... "ей такива ми се случват".
Попитах го за адреса - съвсем наблизо до заведението, което спомена.Не бързах и реших да го закарам.
Спрях пред голяма къща. Странно... струваше ми се позната, но не като сграда, покрай която съм минавала стотици пъти... Не.
Познах градинката с дървото. Вътре в двора имаше голяма беседка.
Идвала бях тук.
Той излезе от колата и тръгна към входната врата, която точно в този момент се отвори и се показа една баба:
– Хайде, Мартине, притесних се вече. Звънна преди час, че вече си на път, а те няма. Ааа ми къде ти е колата, с какво дойде? Това момиче с теб ли е? – недочакала да отговори, бабата се запъти към колата ми.
А аз чаках, сякаш негласно се бяхме разбрали да го закарам до болницата.
Бабата ме погледна и се спусна към прозореца:
– Мартине, бе, ти защо не казваш, че си с Мери, бе? Къде се намерихте, бе, баби? Лелеее, колко си пораснала, нали си Мери на Кристияна момичето? Руса си, ама те познах... Колко си хубава, ама много си слабичко, бе? Мартинеее, къде се бавиш бе?
Мери.
Отдавна никой не ме нарича Мери. Дори аз не мисля за себе си като за Мери.
Та, това е рожденото ми име - Мария. Но, по създадени обстоятелства (една голяма, голяма семейно-роднинска война как да се казвам и голяма бъркотия - Сара ще е, няма да е, Мария ще е, няма да е... имам си два акта за раждане - граждански и църковен. В църковния с две имена. Та... Сара е и не е рожденото ми име)
Бабата ме погледна, подаде ми ръцете си и ме прегърна. Опитвах се да се сетя, откъде ме познава, и... се сетих. Близо до беседката имаше едно джудже, сещате се, от онези малки невероятно красиви малки градински джудженца като от приказките. Нослето му беше счупено. Когато като малки си играехме с Мартин, понякога отивах до джуджето, прегръщах го и го галех по нослето. И все си говорехме, че някой ден ще го гипсираме...
Мартин.
Мислех си, дали ще се сети, коя съм?
Allegrialis
