Често казвам, че приемам хората такива, каквито са - с всичките им положителни и отрицателни черти, с красивите и не дотам постъпки, защото и аз нося подобни характеристики. Човек не може да бъде приеман еднозначно.

Не мисля, че с тази категоричност критерият за добро и лошо при мен е размит... или, че отричам идентичността.

Винаги съм вярвала на хората, в определена степен продължавам да го правя.

Но, въпросът с доверието е сложен, и не защото съм разочарована, или имам стотици ситуации, когато това доверие примерно е било разрушавано...

– Много е хубаво при Вас. И тази миризма на печени чушки така ме привлече...
– Ей, най-после те видях. Отдалече те мервах и те мислех за чужденка, ама леля Веси беше казала, че ще идвате с Андро.
Приближих се и я погледнах. Със сигурност е по-голяма от мен - около или над тридесетгодишна, с малки черни очи и кой знае защо ми прилича на малко мишле...
Засмях се. А тя ме погледна някак странно и каза:
– Ама, ако знаеш какви купони вдигаше Андро до преди три-четири лета... Луди, луди, всичко на макс.
– Не подозирах дори. Мислех, че съм сгодена за задръстеняк... Хахаха

Тя: Ааааа.... Ъъъъъъ
Аз: А Вие сте съседка нали? Тук ли си живеете?
Тя: Ъъъъъ... Идвам си всяко лято, иначе живея в Германия. А ти от кога се познаваш с Андро?
Аз: От ... двадесет години!
Тя: Аааа... Ъъъъъ.... Олееее
Аз: Бях на седем години, той на 14. – Засмивам се.
Тя: Ама ти да не ревнуваш нещо? От това дето ти казах за купоните, де... А откога си гадже с него?

Усмихнах се и си тръгнах. "Голям" разговор се получи. През цялото време жената ми говореше на "ти", и единствено незнанието на магарешки език от моя страна ме отказа от по-нататъшна комуникация с нея. Можех да "преглътна" фамилиарниченето и просташкото любопитство,