Любовта при мен
вече не прави завои
и не ми дава среща
на ъгъла.
Не е цвят заскрежен,
нито бисер в очите ми,
не е камък в сърцето на някого,
нито вино горчиво,
нито птица ранена,
не е паднал есенен лист.

Тя изгрява!
Тя изгрява със утрото,
и дарява усмихнато дните ми!
Тя е мак
разцъфтял.

Любовта при мен
вече не прави завои.

Allegrialis
Foto: Pinterest

Когато всичко свърши -
си тръгни.

Ще се скрие слънцето,
луната ще се оцвети във синьо,
морето ще блъска ядосано
стария кей.
Когато всичко свърши,
само вятърът ще раздухва
напразни надежди.

Когато всичко свърши -
светът ми ще се скрие.
Allegrialis

снимка: https://mulpix.com/post/1217968450685492907.html

Някои казват, че животът е достатъчно дълъг за всичко, за да се опита поне веднъж.
Не е вярно!
Животът е кратък. Много неща опитваме само в сънищата си, други в нашия малък реален свят, трети - във въображаемия ни - там, където се крият мечтите ни, а за други важни или маловажни просто нямаме време. Земният ни път не ни стига!
Ако умеем да ценим всичко, което присъства в живота ни, ако се радваме, че дишаме и усещаме доброто и красивото, времето вече не е фактор.
Защото понякога е късно дори за мечти!

снимка: http://f16.ifotki.info/org/

Ако затвориш вратата на своите чувства,
ще станеш
измамно щастлив.

Есента си отива.
Притваря кротко врати.

Като гледам и чета статусите във Фейсбук - всички дами са по кръчми и барове, закусват, обядват и вечерят с приятели,  пият кафета и високоградусни напитки,  готвят засукани манджички,  пазаруват  дизайнерски дрехи, скъпи парфюми, и четат... много четат стойностни книги, ежедневно се потят в буквален смисъл във фитнеси и танцови групи и нови и нови предизвикателства... ахаа да не се качат няколко килца към талията - толкова много снимки, снимки - на голите крака, на маникюра, на саморъчно приготвените сладкиши, на устните, на проскубаните коси,че имам поразяващото чувство, че тези жени нямат друга работа! Истинска работа!
И... уооооу... НЕ завиждам, хора! Просто липсва мярката! Иначе е готино да споделяш.

Никога не се бори с прасе.
И двамата ще се изцапате, но на прасето това му харесва.

Chicago Med

Самотата.
Понякога е досаден натрапник и ти се иска да потънеш в тълпата от хора и хаос...
Друг път е желан приятел, когото се чудиш как да прегърнеш и приласкаеш, та да не се разделите никога.
В дома ти е гост, а ти - домакин.
Самотата - желана или натрапена винаги е кратко несъвършенство.

снимка: http://www.picswalls.com/pic/autumn-wallpapers/

Кръгът се затваря.
Рисувам очи.
Красиво завръщане.
Морско небе.
Есенна песен.
Любима история.
Прасковен залез.
Тъжна луна.
Теменужено утро.
Дъжд на кристали.
Обичам корали.

5 септември 2013
allegrialis

https://www.pinterest.com/pin/6825836911976451/

Ако затвориш
вратата
на своите чувства
ще станеш
измамно щастлив.
Пътека до първата спирка -
сърцето.
А то
често греши.
Последната спирка -
душата
Прощава, обича,
раздава присъди,
променя мечти,
и щастие дава,
и винаги
вярна остава!

20.10.2016,
allegrialis
Photo: Pinterest

Отворих сандъчето

с мечтите ти.

И там

се открих.

Мечтите

са в бъдеще време!

Обичай ме.

Днес и сега.

Защото

утре

може да ме няма.
allegrialis

Събота.
Обичам дни като днешния.
 Да се разхождам безцелно.
 Вятърът леко да роши косите ми и да не мисля за... някаква си прическа.
Да стъпвам по мокри листа, да гледам небето без да присвивам очи от жаркото слънце, да се радвам на детски усмивки и позитивни хора, да дарявам като лъч на доброто усмивката си.
Да вдъхвам есента.

 Photo: https://www.flickr.com/photos/vc_vigilant/4053101056/

Приятелю,

Животът е кръговрат. Кръговрат от мечти, желания, успехи, неуспехи, щастие, любов, раздяла, ревност, страдание... и още... и още... И всеки път при неуспех си казваме, че рано или късно всичко ще се случи така, както ни се иска, защото има някаква сила, която подрежда нещата. А всъщност... животът ги подрежда. Всеки край поставя ново начало!
А колко много ми харесва сравнението: "Животът е вълшебно колело" на Надежда Захариева.  Част от любимо стихотворение. Досещате ли се?

Приятелю,
Загубиш ли голямата любов,
изчезне ли мечтата ти голяма,
препъне ли те делникът суров
във камъка на нечия измама
засипе ли те тъмен водопад
от хорска злоба, завист и ненавист,
почувстваш ли се сам на този свят,
не се предавай ти, не се предавай.

Животът е вълшебно колело.
И всеки край е някакво начало
Във злия лабиринт на всяко зло
за вярващия свети нишка бяла.
За вчерашното слънце не жали!
Тръгни по нишката през тъмнината
Ще падаш, ще грешиш, ще те боли.
Но вярваш ли, ще стигнеш светлината.

Всеки човек прави изборите си в живота. Понякога самотата е съзнателно избрана, не защото светът ти е омръзнал и искаш да се скриеш, а просто защото, както казва Лора Каравелова "самотата е убежище от най-досадния враг - въпросът... Понякога е убежище, веднъж в живота - любов, а най-често мечта."

Когато започнеш да се чудиш какво да кажеш, да спестиш или излъжеш, когато се притесняваш, дали няма да обидиш или натъжиш определен човек с думите си или с определена постъпка, когато прекалено обмисляш думите си в разговор с него - от този момент приятелството ви свършва.

Често казвам, че приемам хората такива, каквито са - с всичките им положителни и отрицателни черти, с красивите и не дотам постъпки, защото и аз нося подобни характеристики. Човек не може да бъде приеман еднозначно.

Не мисля, че с тази категоричност критерият за добро и лошо при мен е размит... или, че отричам идентичността.

Винаги съм вярвала на хората, в определена степен продължавам да го правя.

Но, въпросът с доверието е сложен, и не защото съм разочарована, или имам стотици ситуации, когато това доверие примерно е било разрушавано...

– Много е хубаво при Вас. И тази миризма на печени чушки така ме привлече...
– Ей, най-после те видях. Отдалече те мервах и те мислех за чужденка, ама леля Веси беше казала, че ще идвате с Андро.
Приближих се и я погледнах. Със сигурност е по-голяма от мен - около или над тридесетгодишна, с малки черни очи и кой знае защо ми прилича на малко мишле...
Засмях се. А тя ме погледна някак странно и каза:
– Ама, ако знаеш какви купони вдигаше Андро до преди три-четири лета... Луди, луди, всичко на макс.
– Не подозирах дори. Мислех, че съм сгодена за задръстеняк... Хахаха

Тя: Ааааа.... Ъъъъъъ
Аз: А Вие сте съседка нали? Тук ли си живеете?
Тя: Ъъъъъ... Идвам си всяко лято, иначе живея в Германия. А ти от кога се познаваш с Андро?
Аз: От ... двадесет години!
Тя: Аааа... Ъъъъъ.... Олееее
Аз: Бях на седем години, той на 14. – Засмивам се.
Тя: Ама ти да не ревнуваш нещо? От това дето ти казах за купоните, де... А откога си гадже с него?

Усмихнах се и си тръгнах. "Голям" разговор се получи. През цялото време жената ми говореше на "ти", и единствено незнанието на магарешки език от моя страна ме отказа от по-нататъшна комуникация с нея. Можех да "преглътна" фамилиарниченето и просташкото любопитство,

Красотата на едно лице трябва да се види на лунна светлина - тогава, когато гледаш наполовина с очите си, наполовина с въображението си.
Персийска поговорка

Ще нарисувам очите ти, когато опозная душата ти.
Амедео Модилиани

Не съм съгласен с това, което казваш. Но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш.
Волтер

Ако съдиш хората, няма да имаш време да ги обичаш.
Майка Тереза

Заслуга за обществото имат както оптимистите, така и песимистите.
Оптимистът, например е измислил самолета, а песимистът - парашута.
Джордж Бърнард Шоу

Мнението на хората е като поле от тръстика.
Никой не знае накъде ще се люшне, ако задуха вятър.
"Джакпот"

сн. https://pixabay.com

Когато вярвам на някого - просто му вярвам!
Любопитството е за онези, на които не вярвам.

 Още с влизането в стаята усетих аромата на чуждия парфюм.

Никой нямаше. 

Огледах се и видях сакото му. От него се разнасяше "чуждата миризма". Обикновено заедно избирахме парфюмите си. В последно време любим му беше Давидов... А този аромат! Този беше по-силен, натрапчив...

Уф... Отворих прозореца.

Определено е дамски. Усеща се...

Не искам да мисля. Парфюмът "се усеща" на рамото му. 

Излизам... Няма да мисля за чуждото "ароматно" натрапване в собствения ми дом...

Излизам.

Отворих вратата и изведнъж ме огря светлина. Нежна, мека, гальовно синя. Приближих се към него и подадох ръката си. Тихо прошепнах "Здравей".

През целият път, докато идвах към галерията, си мислех как и с какви думи да му кажа.
В настроение е. Подаде ми чашата с вино. Любимата марка. Само и единствено тя. Леко тръпчиво, ароматно и свежо. Чашата ми намери неговата.   Леко отпихме.
Погледнах го. Усмихна ми се... Чувствам се гузна. Само ако знае, какво ще му кажа. Цялото ми същество, мисли, желания са свързани с неговия успех, с неговия устрем, работа и живот. Егоистично е, да го искам за мен. Той принадлежи на другите.
Сякаш буца е заседнала в гърлото ми, понечих да отворя уста и на един дъх с един "изстрел"... всичко да свърши. Хвана ръцете ми.
– Най-нежните снежнобели ръце, които познавам, Господи! И най-нежният женски глас, който ме разтапя... – наведе се и леко докосна с устни лицето ми.
Ръцете ми потънаха в неговата силна, красива ръка. С другата галеше косите ми.
Погледнах го и казах:
– Преди да започнем "играта", искам да разговаряме. Сериозно.
– Нима с теб някой може да говори несериозно? – засмива се по неговия странен начин.
Усмивката му е невероятна, но малко хора я виждат. Той е такъв - сериозен, какъвто на мен ми харесва.
– И... "къде си сега"? – попитах.
– Както обикновено - "на съвещание" – усмивката му е горчива.
Странно време и място за среща.  Часът е 22, а ние сме в студиото на неговият приятел - художникът, който от месеци не се е прибирал в България. Живее в Швейцария. Защо ли му е да си идва?
А срещата ни е третата по ред. След онова невероятно запознанство в Нощта на музеите. Всъщност е четвъртата. Първата беше тогава - пак пихме вино, говорехме за любимата му и обожавана и от мен музика, за литература, (колко харесваме Хемингуей, Ремарк, Стайнбек) филми. И... тогава сложихме началото на "Играта"... Цяло безумие.
– Днес е последната ни среща. – погледнах го и улових тревогата в погледа му.
– Защо го правиш? –  трудно изговори думите.
– Знаеш. Заради теб. Не искам хората да мислят, че имаме връзка... Не искам някой ден онези, които не те харесват да дъвчат името ти, не искам да видя наши снимки по жълтурки. Не искам да нараня семейството ти.... Какво още да ти кажа, по дяволите?
– Остави на мен да мисля за това. За колко по-тъпи неща ме сдъвкват, знаеш... За тях (семейството) няма да говорим. Знаеш отношението ми. Кажи ми, как по дяволите би ги наранила? С какво? Че се срещам с теб "от дъжд на вятър"...., че тези срещи са глътка свеж въздух, такъв, какъвто не съм дишал с години? Че ми носиш естетическа наслада? Че разговарям с теб? Че МОГА да разговарям с теб? – въздъхна уморено и се отпусна на дивана.
– Не разбираш ли, колко невъзможно, недопустимо е моето присъствие в твоя живот?  – очите ми потънаха в сълзи.
Не искам да плача. Предстои ни "играта".
И ето, започваме играта... на шах. Колко хора знаят, че това е любимото му занимание? Колко хора уважават правото му на лично пространство? Питам се, колко хора вникват в нуждите му, нима не усещат умората му, отдаването на събития, проекти, каузи, програми, други обществени задължения?

..........

Забравих аромата на чуждия парфюм.

Винаги съм смятал (и продължавам да смятам), че никому нищо не бива да се забранява категорично, че всеки ултиматум е проява на честолюбиво властничество, дори ако зад него се крие любов; впрочем, най-често става така.
Юлиан Семьонов
Пресцентър

– Ами ти за какво ме обичаш?
Тя се усмихна.
– За какво ли? Това е по търговската част - някой да обича някого за нещо.

Юлиян Семьонов
"Пресцентър"

На някои хора им харесва да съдят другите. Правят го лесно. Без да познават добре отсрещния човек. Едни от тях го правят, защото им е скучно и разполагат с време, което не знаят как да оползотворят, а други просто ей така ... за спорта или от злоба.

Ако хората по-често се вглеждаха в себе си, решаваха собствените си проблеми и следваха максимата "Ако не можеш да направиш добро, не прави нищо", биха осмислили собствения си свят. Защото, той - светът на останалите е смисъл и живот! 

Когато срещаш хора, които не искаш да виждаш, просто ги подминавай, или - пренебрегвай.

Казват, че ако умееш да чакаш значи вече познаваш половината от живота.

От самото си раждане ние чакаме нещо.

Очакваме дори идването на смъртта.

Някой си тръгва, а ние очакваме завръщането му.

Днес чакаме да дойде утре.

Падаме и очакваме да станем.

Чакам те...

Човекът, на когото не стига да даря целия свят,
причината да съм жив,
причината да се усмихвам,
наистина ми липсва.

Рисувам образа му с горещите сълзи.
Не мога да го залича от сърцето си.
Колкото и да искам,
колкото и да се надявам, не мога да спра да го жадувам.
Ще захвърля всичко.
Дори сърцето, което още помни.
Теб, когото така болезнено обичам още.

Достатъчно ми е горчиво да поплача сам,
дори и слънцето бих погълнал.
Защото само ти за мен си любовта,
а с липсата й не мога да се примиря.

Ще забравя всичко.
Теб, когото така болезнено обичам още.

"Да погълнеш слънцето."

ПРОШКАТА не е за лицемерни хора!
Тя идва от сърцето и душата.
Иска се и се дава само от и на този, който е истински човек.
Allegrialis
Photo: Pinterest

Толкова много ли щастието ви е в излишък, та непременно искате и го  споделяте с всеки?
Най-щастливите моменти са за тези, с които сме, които ни даряват с тях!

Времето е река, поток от събития и течения, които бавно ни подминават.
Всички ние сме част от него.
Актьори. Наблюдатели. Неми свидетели.
 Всеки един от нас е втъкаван в историята. Всички ние живеем на нейната крайна спирка, на последния аванпост на времето.
Бъдещето е вечност.
Ала миналото ни е общо.
Историята.
Онази, която познаваме.
И онази,  за която никой от нас не подозира.

"Успоредни живописи" от Плутарх

Да изхвърлиш нещо е най-лесно...
И няма значение как е изхвърлено - винаги свършва на боклука!!!

Това ли са лъжите?
Това, което казваш, когато си изплашен?