Човек, ако понякога не може да бъде напълно честен с другите, то винаги трябва да бъде честен към чувствата си.
Иначе... не Ви ли се струва, че бивате изиграни? От себе си. От невъзможността да си искрен напълно до честността - границата е тънка. (Граница- не любима дума!) В стремежа си да се харесваме на другите правим компромиси със собствените си нагласи. Претенциозно е да говорим за принципи. И все пак, някои в този смисъл ги имат. И твърдо са убедени, че ги отстояват. Дали успяват - те си знаят. Аз - не вярвам. Принципите са затова - не се пристъпват и нарушават. Но, завихрени и обладани от егото (Кой няма его? Да вдигне ръка.) единствено от егото ни, чувствата за честност и искреност неоправдано са притъпени...
А искаш другите да те харесват? Няма как да се случи, ако ти самият не го правиш.
Но, ако си искрен, мога да те науча поне да обичаш света!

Събуди ме невероятно нежен, но силен аромат на рози.

Вчера ми ги подари една баба, селска баба. Много мила, добричка, и... хмм ухаеща на чубрица, треви и мляко.

Тя е от селото на дядо ми. Почти съседка – живее през яколко къщи до неговата вила. Има си кравичка и кокошки. Боледува от нейните си старчески болести – краката я болят, кръвното и се вдига, и понякога и нося от нейните лекарства. Никога не и взимам пари. Това е толкова дребно. Тя все ми дава разни неща – плодове от градината, домашно мляко, често пъти сирене и  от най-вкусното домашно масло, което някога съм яла. Тя сама го прави. По-ароматно и вкусно е от сметаната, която обожавам.

Последният път, когато идвах така ме зареди, че имам още сирене поне за месец време. Отказах и този път. А тя взе, че ми набра от градината домати и чушки и... прекрасните рози. Тъмночервени, бяли и някакви розово-оранжеви, с много силен аромат.

Получавала съм много рози, но градинските на баба Митка „пребориха” и аромата на любимия Guerlain.

Много се зарадвах. Тръгвайки си, бабата ме попита:

-         А сега ми кажи, като идат избори през есента, за кой да гласувам, баба?

-         Ти какво мислиш? – я питам на свой ред.

-         Миии, той, дядо ти вика...

Прекъсвам я.Знам дядо ми какво и за кого „вика”, познавам добре политическите му пристрастия, и ако други успява, то мен не може да ме спечели за „каузата”. А тя е – непременно да гласувам.

Тръгвам и  казвам:

-         Аз не гласувам, бабо Митке.

Отварям вратата на колата и чувам отново гласът й:

-         Абе, тооо не е моя работа, ама може ли да те питам нещо? Пък ти не се обиждай, де?

Усмихвам се :

-         Нищо, питай!

-         Кога ще видим, момчето ти, мило? Все самичко идваш. Не се сърди на любопитството ми – допълва.

-         Когато се влюбя, бабо!

И... розите ми се усмихнаха.

Среща с познат-непознат

Среща с познат - непознат

Седмицата преди Великден.

 Излизам рано, прибирам се късно вечер. Много натоварено време. Единствено сутрешният джогинг ме държи в равновесие и имам силите за 12-14 часово натоварване... Но, идват дни, в които ще релаксирам далеч от всичко и всички...

Вторник.

 Почти обед... Нервно поглеждам часовника срещу мен и  с нетърпение човека срещу мен. Най-накрая става и тръгва. Полезен делови разговор, но се проточи повече от необходимото. Мразя да губя излишно време.

 Предстои ми една необикновена среща с познат -  непознат човек.

Много пъти съм се питала, какви са хората, които ползват социалните мрежи единствено и само за запознанства и флирт. Такива – много. Попадала съм на тях само във Фейсбук, където имам регистрация от почти пет години. Никога не съм си представяла, че мога да ползвам виртуалното пространство, за да установявам подобни контакти. За така  наречените специализирани сайтове не ми се и мисли, не мога да говоря от личен опит, а само от разказани истории от приятели и познати. За там, казват, че почти всеки втори твърди, че „съвсем случайно” е там,  има „личен живот и добри социални контакти”, просто му е „любопитно”. Е, да, ама ... стигат до виртуални взаимоотношения, някои от тях се срещат и какво ли още не...

Всеки човек има право на свой избор, начин на поведение във виртуалното пространство.

И така...

 „Запознах” се с него във Фейсбук, точно преди четири години. В една страница. Карахме се като... луди, коментирайки разни публикации.  (Тогава имах време, коментирах разпалено, пращаха ми покани, разприятеляваха ме...) Един ден получих поканата му за приятелство. Оттогава до днес сме виртуални приятели, свързани с много общи интереси – футбол, Формула1, тенис, Стайнбек и Хемингуей, Вивалди и испанска музика, Русия, обществено-политическия живот в страната ни, Европа. Много интересен човек. За първи път се впечатлявах от някого, без дори да съм го виждала.  На вторият месец от „запознанството” ни ме покани на среща. Отказах. По-късно, той ми сподели, че друг отговор не е и очаквал от мен. Дори нещо повече, ако съм приела тогава поканата му, никога нямало да свикне с мисълта, че съм като другите...  Оттогава, никога повече не възобнови поканата си за среща. Комуникирахме основно във Фейсбук, или на личната ми поща. Много често, особено през последните години ми пишеше, писмо след писмо, разказваше ми за себе си. Интересуваше се за здравето ми, за мои неща. Понякога със седмици не му отговарях. Не нарочно. Бях заета и не отварях Фейсбук.

Когато му писах, че ще закрия профилът си, защото не ми е интересно и си губя времето, той ми каза, че е разочарован от мен. Направих го. Отсъствах от България с месеци. Получавах на пощата си неговите дълги писма. Отговарях с две- три изречения. След завръщането ми в България открих нов профил. Онзи беше изгубен безвъзвратно. С него и хиляди контакти, за някои от които съжалявам. Все време не ми достига  да ги издиря, но за моя радост, някои сами ме откриваха. Имах един приятел, вицепрезидент на Фондация за инвалиди от Испания, комуникирахме често, коментирахме Барса и футболистите, някои от които, той лично познаваше. Със съжаление, преди седмици разбрах, че е починал... Много ми липсва...

И не само той. Но, човек понася последствията от грешките, които прави.

Седмицата преди Великден е.

Събота.

 Случи се нещо невероятно.  Връщайки се от един семинар в София, най-добрият ми приятел ми каза, че се е запознал с един невероятен човек. Започна да ми разказва за него, за разговорите им. Описа ми го като невероятен оптимист, пробивен, с чувство за хумор. Каза ми името му. Помолих да ми го опише визуално.  Да, това беше моят виртуален приятел. Двамата си бяха разменили телефони, скайп. Уреждаха си и някаква среща във Варна. Андрей покани и мен. Не можех да се възползвам от поканата – предстояха ми куп задачи, още и несвършена работа, а предстояха продължителни почивни дни, в които всичко щеше да замре... и народът да се отдаде на ядене и пиене...

Комуникирайки с виртуалния ми приятел не споделих с него, че имаме общ познат. Реших да го изненадам. Писах му, че искам да се запозная с него и го поканих в Пловдив. Беше изненадан. Истински. Улових това по накъсаното съобщение, отговор на моето.

Седмицата преди Великден е...

Вторник.

Остава ми половин час до срещата. Сменям високите обувки с по-ниски – предстои ми обяд в Стария град.

Среща с познат-непознат.