Като птица, кацнала на прекрасно и омайно дърво... чиито клони са я наранили.
Иска да е тук, но я боли...
Иска да отлети, но я боли...
Клоните ще излекуват болката, за да остане,
отлита и се връща,
или ... отлети завинаги.

Когато се довериш на някого напълно, с цялото си сърце и душа, когато му разкриеш най-съкровените си чувства и желания, накрая на финала, несъмнено, ще имаш два резултата-
Или приятел за цял живот! Или... урок за цял живот!
НИКОГА не съжалявам за нещо, което съм искала, нещо, което е провокирало доверието ми и съм била открита- независимо от резултата...

След всяко твое завръщане, 

след всяко твое сбогуване-

аз губя себе си...

Има чувства, леки и неуловими.
Като дъха на снега, на мъзгата.
Те се разпръскват, преди да си им дал име,
но ти помниш смътно аромата им.

Има чувства, гъсти като смолата,
дето капе под брадвата на дърваря.
Те лежат векове под земята
и се превръщат в камъни кехлибарени.

Има чувства, горчиви като пелина,
чувства – ярки като светкавици нощни…
В черупките на словата застинали,
те и след мен ще живеят още.

Чувства
Станка Пенчева

Винаги ще си мисля за теб.

Винаги ще мисля, какво би станало, ако...

Ти!
 Винаги ще ми липсваш.

И дали отново ще се случи да чуя за теб, дали ще се докосна по оня неповторим начин до теб, дали ще чуя гласа ти, дали ще видя лицето ти - винаги ще си представям, какво би било, ако...

Ако бях друга. Ако не бях нерешителна. Толкова бояща се от теб, от твоето съществуване, сякаш минаваше през мен като сън. Плашеща се от чувствата.

Месеци, месеци...
 Колко ли бяха?
Не ги броя. Бяха цяла вечност.
 И мълчание от теб.
 С нищо не показа, че ти липсвам. Долавях единствено настроението ти - винаги забавляващ се, винаги на макс, ироничен, а в същото време флиртуващ  точно с толкова повърхностни момичета, на които  се присмиваше.

Не ревнувам, по дяволите.
 Не ми пука за тях. Не ме интересуват.
Ти знаеш, че съм различна.
Знаеш, че моите интереси са различни.
 Обрече ме  да мисля само за теб и да изгарям, да мечтая тайно всяка вечер да идваш в сънищата ми. Да искам  да онемявам от думите ти, да те искам...

Появи се отново.
 Бях толкова безумно щастлива, че не вярвах на очите си.
 Сякаш докосната леко с перцето, на онова нежно очарование, което винаги съм долавяла от теб. Сънувах те. Желаех те. И отново – нерешителна - да ти го кажа.

Споделих мъката си, копнежа, и колко много ми липсваше. Но, толкова. За другото исках да се сетиш. Сам.

Отговорът ти - нежен, вежлив, учтив, но... не вярващ, търсещ доказателство за думите ми...

Опитах се да ти дам мъничко от мен - направих малка крачка.
 Не събрах смелост за повече.
 Не беше достатъчно.
А толкова исках да ме приемеш и да ми дадеш времето...
Не можеше да чакаш?!

Отиде си...
 А аз загубих себе си.

Винаги ще ми липсваш.
февруари 2013 година.
Посветено.
Allegrialis

Гледаме едни на други като на вещи... Някои купуваме, други продаваме.. трети просто захвърляме... И се чудим, защо е празно в душите ни...
А когато любовта ни докосне, мислим, че е някакво безумие. Не вярваме в чувствата на другите, не вярваме и в собствените си. Някои захвърлят и чувствата на духовното сметище.
Винаги мисля позитивно, но... не си правя илюзията, че мога да бъда единствена за този, когото искам.
И как да го накарам да повярва в искреността ми, в чистотата на чувствата ми, когато е заобиколен от евтини хора, когато не харесва светът, когато всеки щрих от неговото поведение говори, че е безкрайно разочарован...

Хората не се променят с времето. Те са същите, само някои черти от характерите им се допълват, други просто се видоизменият. Характерът не се променя, той леко се боядисва. Някои добавят различни окраски...за съжаление, повечето са в сиво.

И стават и душите сиви.

Вътрешната красота е невидима за хората, без лица и души. Стадото от бездуховни, кухи кукли, дотолкова е замъглило усета им за истинското и различното, че искат "доказателство", ... или ти тръшват вратата!
И най-голямата грешка е да кажеш на такъв човек, че го цениш, или харесваш. Защото ти се присмива и те прави на глупак!

Търся някой, за който да бъда безкрайна,
без до лудост това да го плаши.
Да открие тайния извор в душата ми.
Да потънем в нестихваща жажда.
Да усеща колко са цели минутите
в тишината, когато прегръщаме.
Да ми бъде посока , когато сe губя,
за да има къде да се връщам.

Някой, който, просто така, без причина,
би целунал брега недокоснат.
Някой, който умее да бъде обичан.
И задава открито въпроси.

Някой, който би ме последвал в мечтите.
И не би ми прекършил крилете.
Някой, който носи смелост в очите си
да открива нови вселени.

Не, не принцове търся. Аз съм пустинна.
И живея в един от оазисите...
Сънувам един алхимик, че се скита
и извора търси, скрит във душата ми...


Бисерче (Бистра Малинова)

Никога не разкривай и не показвай, най- нежните си и искрени чувства пред някого! Направиш ли го... се чувстваш глупак!

Рано се събудих. Започнах да приготвям багажа си. Да... с намерението да отида при него. Да, при него, в далечното В.Т. Оставях всичко- спешните задачи... ама какво ми пука за тях... Исках да отида дори само за един час, за ден... просто да види- че аз съществувам, че го искам до безумие.
Смятах, да му се обадя, едва пристигайки в неговия град . Почти бях готова- изкарах колата от гаража, сложих чантите и се върнах за телефоните и лаптопа. Преди да го изключа, надникнах в социалната мрежа.  Онемях. " Обичам те" го казваше на друга. Не зная колко време мина, а аз стоях загледана в монитора. Очите ми се замъглиха. Плачех без глас. Разбрах, че не съществувам за него.  Прочетох и нещо такова- " Въпрос на време е да забравиш някого, но въпрос на воля  никога повече да не допуснеш този човек обратно до себе си"......