Още с влизането в стаята усетих аромата на чуждия парфюм.
Никой нямаше.
Огледах се и видях сакото му. От него се разнасяше "чуждата миризма". Обикновено заедно избирахме парфюмите си. В последно време любим му беше Давидов... А този аромат! Този беше по-силен, натрапчив...
Уф... Отворих прозореца.
Определено е дамски. Усеща се...
Не искам да мисля. Парфюмът "се усеща" на рамото му.
Излизам... Няма да мисля за чуждото "ароматно" натрапване в собствения ми дом...
Излизам.
Отворих вратата и изведнъж ме огря светлина. Нежна, мека, гальовно синя.
Приближих се към него и подадох ръката си. Тихо прошепнах "Здравей".
През целият път, докато идвах към галерията,
си мислех как и с какви думи да му кажа.
В настроение е. Подаде ми чашата с вино. Любимата марка. Само и единствено тя. Леко тръпчиво, ароматно и свежо. Чашата ми намери неговата. Леко отпихме.
Погледнах го. Усмихна ми се... Чувствам се гузна. Само ако знае, какво ще му кажа. Цялото ми същество, мисли, желания са свързани с неговия успех, с неговия устрем, работа и живот. Егоистично е, да го искам за мен. Той принадлежи на другите.
Сякаш буца е заседнала в гърлото ми, понечих да отворя уста и на един дъх с един "изстрел"... всичко да свърши. Хвана ръцете ми.
– Най-нежните снежнобели ръце, които познавам, Господи! И най-нежният женски глас, който ме разтапя... – наведе се и леко докосна с устни лицето ми.
Ръцете ми потънаха в неговата силна, красива ръка. С другата галеше косите ми.
Погледнах го и казах:
– Преди да започнем "играта", искам да разговаряме. Сериозно.
– Нима с теб някой може да говори несериозно? – засмива се по неговия странен начин.
Усмивката му е невероятна, но малко хора я виждат. Той е такъв - сериозен, какъвто на мен ми харесва.
– И... "къде си сега"? – попитах.
– Както обикновено - "на съвещание" – усмивката му е горчива.
Странно време и място за среща. Часът е 22, а ние сме в студиото на неговият приятел - художникът, който от месеци не се е прибирал в България. Живее в Швейцария. Защо ли му е да си идва?
А срещата ни е третата по ред. След онова невероятно запознанство в Нощта на музеите. Всъщност е четвъртата. Първата беше тогава - пак пихме вино, говорехме за любимата му и обожавана и от мен музика, за литература, (колко харесваме Хемингуей, Ремарк, Стайнбек) филми. И... тогава сложихме началото на "Играта"... Цяло безумие.
– Днес е последната ни среща. – погледнах го и улових тревогата в погледа му.
– Защо го правиш? – трудно изговори думите.
– Знаеш. Заради теб. Не искам хората да мислят, че имаме връзка... Не искам някой ден онези, които не те харесват да дъвчат името ти, не искам да видя наши снимки по жълтурки. Не искам да нараня семейството ти.... Какво още да ти кажа, по дяволите?
– Остави на мен да мисля за това. За колко по-тъпи неща ме сдъвкват, знаеш... За тях (семейството) няма да говорим. Знаеш отношението ми. Кажи ми, как по дяволите би ги наранила? С какво? Че се срещам с теб "от дъжд на вятър"...., че тези срещи са глътка свеж въздух, такъв, какъвто не съм дишал с години? Че ми носиш естетическа наслада? Че разговарям с теб? Че МОГА да разговарям с теб? – въздъхна уморено и се отпусна на дивана.
– Не разбираш ли, колко невъзможно, недопустимо е моето присъствие в твоя живот? – очите ми потънаха в сълзи.
Не искам да плача. Предстои ни "играта".
И ето, започваме играта... на шах. Колко хора знаят, че това е любимото му занимание? Колко хора уважават правото му на лично пространство? Питам се, колко хора вникват в нуждите му, нима не усещат умората му, отдаването на събития, проекти, каузи, програми, други обществени задължения?
В настроение е. Подаде ми чашата с вино. Любимата марка. Само и единствено тя. Леко тръпчиво, ароматно и свежо. Чашата ми намери неговата. Леко отпихме.
Погледнах го. Усмихна ми се... Чувствам се гузна. Само ако знае, какво ще му кажа. Цялото ми същество, мисли, желания са свързани с неговия успех, с неговия устрем, работа и живот. Егоистично е, да го искам за мен. Той принадлежи на другите.
Сякаш буца е заседнала в гърлото ми, понечих да отворя уста и на един дъх с един "изстрел"... всичко да свърши. Хвана ръцете ми.
– Най-нежните снежнобели ръце, които познавам, Господи! И най-нежният женски глас, който ме разтапя... – наведе се и леко докосна с устни лицето ми.
Ръцете ми потънаха в неговата силна, красива ръка. С другата галеше косите ми.
Погледнах го и казах:
– Преди да започнем "играта", искам да разговаряме. Сериозно.
– Нима с теб някой може да говори несериозно? – засмива се по неговия странен начин.
Усмивката му е невероятна, но малко хора я виждат. Той е такъв - сериозен, какъвто на мен ми харесва.
– И... "къде си сега"? – попитах.
– Както обикновено - "на съвещание" – усмивката му е горчива.
Странно време и място за среща. Часът е 22, а ние сме в студиото на неговият приятел - художникът, който от месеци не се е прибирал в България. Живее в Швейцария. Защо ли му е да си идва?
А срещата ни е третата по ред. След онова невероятно запознанство в Нощта на музеите. Всъщност е четвъртата. Първата беше тогава - пак пихме вино, говорехме за любимата му и обожавана и от мен музика, за литература, (колко харесваме Хемингуей, Ремарк, Стайнбек) филми. И... тогава сложихме началото на "Играта"... Цяло безумие.
– Днес е последната ни среща. – погледнах го и улових тревогата в погледа му.
– Защо го правиш? – трудно изговори думите.
– Знаеш. Заради теб. Не искам хората да мислят, че имаме връзка... Не искам някой ден онези, които не те харесват да дъвчат името ти, не искам да видя наши снимки по жълтурки. Не искам да нараня семейството ти.... Какво още да ти кажа, по дяволите?
– Остави на мен да мисля за това. За колко по-тъпи неща ме сдъвкват, знаеш... За тях (семейството) няма да говорим. Знаеш отношението ми. Кажи ми, как по дяволите би ги наранила? С какво? Че се срещам с теб "от дъжд на вятър"...., че тези срещи са глътка свеж въздух, такъв, какъвто не съм дишал с години? Че ми носиш естетическа наслада? Че разговарям с теб? Че МОГА да разговарям с теб? – въздъхна уморено и се отпусна на дивана.
– Не разбираш ли, колко невъзможно, недопустимо е моето присъствие в твоя живот? – очите ми потънаха в сълзи.
Не искам да плача. Предстои ни "играта".
И ето, започваме играта... на шах. Колко хора знаят, че това е любимото му занимание? Колко хора уважават правото му на лично пространство? Питам се, колко хора вникват в нуждите му, нима не усещат умората му, отдаването на събития, проекти, каузи, програми, други обществени задължения?
..........
Забравих аромата на чуждия парфюм.
