Мисля си...
да ти кажа –
"Остани при мен",
а устните изричат
неволно
"Отивай си",
всеки път,
когато искаш
да си тръгнеш.
Виждам
в безкрая на лятото
надежда
за утре.
И нали съм си дива,
ще те обичам
до полуда
през всеки
сезон!
Allegrialis

Има хора, които покоряват с усмивката си и тя не е единственото им "оръжие".
Прегръдката им стопля и в нея се разтапяш от нежността, която струи със силата на най-ярката звезда.
Тези хора са уникални, защото умеят да губят с усмивка, но никога не загубват вярата в себе си, разчитат на собствените си сили и умения, не са заслепени от егото си, не търсят непременно вниманието на околните и не се чувстват обидени, когато не са оценени достойно.
Те не се интересуват какво мислят за тях другите хора, не само защото не им пука.
Сещам се за думите на герой от един корейски филм: "Мнението на хората е като поле от тръстика. Никой не знае накъде ще се люшне, ако задуха вятър" винаги, когато си спомня за един от тях.
Приятелството им е толкова ценно, че когато си отидат от нас в душата ни е самотно и се чувстваме загубени.
А те?
Те живеят хиляди свободни животи далече от този ненужен им вече объркан и луд свят...

... and the livin'is easy -
пееха Армстронг и Ела,
а любовта се вглеждаше
в различните си
състояния.
Тъжна въздишка
и шепа изхвърлени
думи:
"Не си тръгвай",
"Обичам те".
Някой тъгува и
се сбогува.
Звън на кристали
и сладкия вкус
на шампанско...
шепот
и смях.
Някой празнува...
Тихи стъпки
и трясък
на входна врата-
Някой се връща.
Кръговрат от думи
и действия...
И любов
в различни състояния.
Allegrialis
Художник: Witali Zuk

Доброто
няма калкулатор,
човече.
Ако раздаваш от себе си
по нещичко...
един път - щипка обич,
друг път - зрънце любов,
а трети -
шепа добринка,
добър човек си ти!
Allegrialis

Когато спреш
да обичаш
е късно
да питаш
дали е на късмет
да срещнеш
черна котка
на пътя си.
Allegrialis
Foto:
https://pethelpful.com/cats/What-are-the-Best-Names-for-Black-Cats

6.
Затворих вратата след себе си. Частица от секундата и... се върнах обратно в дома му.
Всъщност... нямаше за какво да му прощавам, нито той - на мен. Носех вина за скарването ни точно толкова, колкото и той.
Беше елементарно, незначително, а си разменихме тежки реплики и не си говорехме в продължение на четири години. Разбира се, когато се срещахме по някакъв повод на обществено място се поздравявахме като си кимвахме, но толкова. Никой не направи крачка към сдобряване, да поиска извинение. Длъжна бях да го направя в името на доброто ни приятелство, на истинските мигове на радост, които изпитвахме когато си говорехме с часове за изкуство, литература.
 И заседна това дълго мълчание като буца тежест в душата ми.
 Харесвах го, ценях миговете с него, със семейството му, с обкръжението му. Знаех, че и той изпитва същото. И все пак... и днес  се питах, защо, защо никой от двамата не направи крачката.
 Нима приятелството ни е било фалшиво, изтъкано от лицемерие? Имаше една-две дребни душици, които се въртяха около нас, кацнали като мухи на мед... Това ли бяхме един за друг? Досадни мушици... Едва ли... Чувствата ми бяха искрени. Сигурна бях в своите. Дори в неговите.
 Никога нито един от двамата не прекрачи границата. Не защото, той имаше семейство, или, че беше по-голям, почти на годините на баща ми. Уважението, което изпитвахме един към друг беше по-силно от онова привличане между мъж и жена.

Когато ми казаха, че е тежко болен и много иска да ме види и че трябва да уточня деня и часа на посещението си... в този момент ми се искаше да зарежа всичко край мен и веднага да тръгна. А още не знаех  къде се намира - дали е в страната или у дома си във Варшава.

-------
Чифт футболни обувки, подарени ми от известен футболист се превърнаха в повода да замразим приятелството си.
Като страстен колекционер (на какво ли не) той поиска да ги има. Разбира се, отказах. И така дойдоха обидните реплики. Несериозно.

 До деня, когато ми се обадиха.
Поисках повече информация за състоянието му, потърсих хора от бившето му обкръжение, нищо съществено не научих. От брат му разбрах колко сериозно е болен, а семейството му си живее във Варшава,  а никой от най-близките му приятели не го посещава...

Представях си самотата му. За него със сигурност по-болезнена от болестта му. А светът му, скрит зад четири стени и хора, съвсем непознати, които се грижат... обгрижват болното му тяло, а душата му тъгува и... гладува.
Представях си каква мъка за него е липсата на близки, сродни души и... обидно ниското интелектуално ниво на онези около него.

-------
Отрязах от любимата му торта - гараш две големи парчета, сложих в торбата плодовете, които знаех, че обича и тръгнах.

Не го познах. Мъжът, който видях беше друг. Липсваше красотата и чара му. Беше слаб, блед и лежеше отпаднал с включена система в дясната ръка, леко изпъната край тялото му.
Усещах болката му. Не физическата, а онази... другата. Погледнах очите му - те бяха същите. Сини, преливащи в тъмно-бурно море. Плачех безмълвно, сълзите обливаха лицето ми, а не се сещах да извадя дори кърпичка. Той плачеше с глас.
И сякаш товар се изсипа. И стана ми леко. Протегнах ръцете си, докоснах с устни челото му, и сякаш и той се преобрази.
– Искам съгласието ти да се обадя на дядо ми. Ще изпратя да го докарат да те прегледа. Моля те... Не ми отказвай. – промълвих през сълзи.
Поклати глава за съгласие.
– Няма да се променят нещата при мен. Но, всичко, което правиш ще приема. Благодаря ти.

Allegrialis
 Из"Преживяно с Але"

Жена съм.
И... противно на схващанията -
нямам нужда от маска.
Аз съм жена с много лица.
Лице на болка,
тъга,
на надежда и вяра.
Лице на дива ярост,
на страдание,
на истина
и спомени
Имам лице
на нежност
преливаща често във страст,
на усмивка,
даряваща близки
и съвсем непознати,
на дете,
получило
най-жадуван подарък.
Аз съм жена с много лица.
Имам лице
на доброто,
което нито за миг
не загубва своята сила.
Allegrialis

"The Rose Garden"
See more at www.leebogle.com

Хората с маски...
онези,
които изхвърлили своите чувства -
не чувстват,
а търсят
и все истински.
Така е удобно.
Всеки маскиран изхвърля,
а все нещо
догонва.
Все търси.
И иска...
Празен и беден на чувства -
иска любов.
И търси
все истинска.
Има търсачи на чувства.
Вие,
които
все за любов си говорите,
днес посетихте ли
духовното сметище?
То прелива...
видяхте,
от захвърлени
чувства,
желания,
уж истински
някога.
Няма чистачи на чувства.
Хората с маски -
"отворени книги"
се блъскат,
усмихват
и гледат
в очите
любезно - лицемерно,
а в гръб
се ругаят и
ей така търсят
изхвърлени някога
чувства.
Има само
търсачи на чувства.
Allegrialis
ноември 2011г.