Хората не умеят да разговарят помежду си. Всеки иска неговото мнение да бъде прието непременно и категорично.

Умът ми
винаги
излиза победител,
когато
със сърцето
спори.
По-тайни пътеки
се връщам,
хитрувам
на дребно,
признавам,
уж в него
се вслушвам...
Нощта
ме закриля.
Сърцето
безсилно се бори.
Сутринта
съм нова.
Слънцето
ми се усмихва.
Allegrialis
Photo: Pinterest

Кристален пепелник.
Кристална ваза.
Кристални чаши...
Дъжд
на кристали.
Червени рози
с капчици
кристали...
Разбирам те...
А ти
не можеш да разбереш
простата
формула
на една душа
от кристали.
Дъжд
на кристали.
Вали...
Allegrialis

Ако можех да пътувам
с машината на времето,
бих се върнала
назад
в епохата на рицарите,
където
 предизвикват се
с ръкавици -
за чест,
достойнство,
слава
и любов.
Бих пътувала
и в бъдещото
при звездите,
но съм земна
пълна
със несъвършенства...
Много,
много земно
ми е в настоящето
и
ми е добре.
Allegrialis
Photo: Polina Deliradeva

Болката остава. Задълго.
Искаш да помогнеш на някого, а от теб нищо не зависи. Или... почти нищо.
И усещаш вина, а знаеш, че няма такава и най-страшното е, че светът около теб се срива. Всичко останало се смалява и сякаш губи смисъла си.
Постепенно от болката остава една буца, която засяда трайно в душата и тежи всеки път, когато нещо ти напомни колко безсилен си бил.
После...
После идва моментът, в който осъзнаваш, че човешките възможности имат лимит и свръхчовекът остава в рамките на фантазията и пожеланията. Това не ти носи успокоение. Не. Буцата остава да тежи. Задълго.
Allegrialis

Не е трудно
да кажем
"Сбогом",
когато
някой
си тръгва
от нас.
Без сълзи
и молби,
без клетви
и обещания.
Защо
неумолимо
искаме
да върнем
времето
назад,
когато
там
няма
НИЩО?
Allegrialis
Photo: Pinterest

На свечеряване
очите ти
са диви залези
в лилаво-синьо,
ръцете ти -
лунни прегръдки,
а устните -
топъл
морски
пясък...
потъвам
във тях.
Allegrialis
Photo: Jarrod Castaing

Да си отидеш,
поисках.
Дъждът не спря
да вали
във очите ми,
морето
поиска почивка.
Вятърът се обърка -
задуха
във всички
посоки.
И времето
спря.
Повиках те.
Затворих
кръга.
Allegrialis

С морето и бриза
сме стари приятели,
но ми е... солено
от безкрая
на жаркото лято
и струпвам надежди,
мечти
пообъркани.
Думите
намират
само безкрая...
Лятно и солено
потъвам
в мълчание.
Allegrialis

Да ми разкажеш ли?
Искаш?
За греха,
който се гърчи
засрамено
в прозрачни
кутийки
(очите) –
затворен,
уж скрит,
а всички
го виждат
и се правят
на светци.
Само на мен ли
ми пука,
или
да си верен
е отдавна
остаряло
понятие?
Разказвай.
Allegrialis

Не трябва да поставяме хората на пиедестал и да ги величаем като по-различни и по-заслужили, по-достойни от другите.
Пиедесталът е пясъчна кула. Рано или късно рухва. Както се случва и с хората. Не е възможно човек да е съвършен. Може да е перфектен в определена област, но... толкова. Всеки човек притежава и добри и лоши страни. Просто трябва да се научим да приемаме хората с всичките им качества и несъвършенства.
Не съм мъдра. Получих преди време поредния житейски урок. И въпреки огромното разочарование, огромната болка и мъка, които изпитах, научих, че всички сме земни.

Идеализирах един човек още от детството си, обичах го наравно с майка си, (точно, както дете обича родител - чисто, красиво) от един момент дори започнах да го разграничавам от всички останали хора и да му приписвам черти като принципност, честност, достойнство, дотолкова, че стана мой "герой".
Не знам. Сигурно съм имала нужда от присъствието на такъв човек в живота си, извън семейството ми. За да ми служи за пример.
И... когато няколко години по-късно бях "шамаросана" от негова постъпка, (една история в две части бих казала, водеща началото си от детството ми и завършила дванадесет-тринадесет години по-късно) определяща го като крайно нечестен човек - бях срината...
Е, така си научих урока. Чрез житейската ситуация.
Някой ден ще разкажа.
Allegrialis
Photo: Pinterest

Сякаш преминавам от един в друг свят, където всичко е по-нормално, където се срещат всички варианти на добро или зло, но, там хората умеят да разговарят помежду си, не се затварят в черупката си и мълчаливо да свеждат глава. Няма нюанси на сиво, а преобладава червеното, синьото, зеленото, лилавото, жълтото и розовото. Черното и бялото се вмъкват, защото са основни и важни. Черното не е никак страшно или отблъскващо. Сивото е грозно. Когато в отношенията между хората преобладава сивото, има нещо сбъркано в комуникацията.
Завихрена в цветовете на моята младост, ухаеща на морски бриз и есенна буря от думи, понякога потъвам в горещия пясък на мълчанието, защото нещо сиво, лицемерно, нагло и отблъскващо се е опитало да доминира. Нормално житейско състояние. Но, то трае миг - до невъздържаната ми и напираща усмивка, потънала в розов аромат.
 Защото, аз винаги мисля позитивно!
Allegrialis