Времето беше чудесно.
Тя се чудеше до последно, дали да се запише за екскурзията.
Колебанието и идваше от евентуалното присъствие на онези нищожества – уж
най-добрата и (вече бивша) приятелка и съученичка и той – неосъщественият
кандидат за гадже. Ама, че определение! Екскурзията беше награда за двата класа
10-ти и 11-ти, а и случайно двете класни ръководителки бяха и приятелки.
И не и се искаше да ги вижда онези двамата, след историята
на Пампорово. Оказаха се чиста проба предатели.
Сподели с родителите си за нежеланието си да отиде на
екскурзията, след като класната и навъртя сумати телефонни разговори с майка и
– защо, та защо няма да дойде... И както винаги, двамата оставиха решението в
нейните ръце.
Димова – класната и каза, че ще и пази мястото и в последния
момент, ако реши – да заповяда. Така се и случи. Реши го спонтанно, вечерта.
Набързо си стегна багажа, без излишни вещи.
Ето ги във влака. Излезе в коридора пред купето и отвори
прозореца. Вятърът рошеше дългите и, свободно пуснати коси, притваряше очи и
примижаваше от удоволствие. Пътят минаваше през борове и въздухът ухаеше свежо
на шишарки, дървета, треви, цветя. Чудесно се чувстваше. Съучниците и си
разказваха разни случки от други екскурзии, в купето беше шумно. С нетърпение
очакваше да спре влака. Не обичаше да пътува с влак. Предпочиташе автомобилите,
в краен случай – като този – на екскурзия – с автобус, но кой знае защо, бяха
решили да пътуват с влак. Мразеше миризмата на това специфично машинно масло,
което сякаш се врязваше в порите на лицето и и странно го омазняваше. Нищо
подобно всъщност не се случваше. Просто, това беше усещането и. Почти всеки
петък пътуваше от малкия град до големия с влак – прибираше се при родителите
си. А в неделя – обратно. Понякога баща и идваше с колата, рядко изпращаше шофьора
си, и изминаваше ония тридесет – четиридесет километра в спокойно блаженство.
Живееше при баба се и дядо си. Тя така избра. Беше приета в езиковата в родния
град, но направи всичко възможно майка и да ползва връзките си, за да я
преместят в града на старците. Обичаше ги. Обожаваше спокойствието, обстановката
в малкото градче, красивия център, съучениците си. Родителите и с техния бизнес
и заетост никога не намираха време за нея. Понякога със седмици не я виждаха.
Тя свикна още от съвсем малка и се чувстваше като в роден дом в дома на баба
си.
И ето, че влакът спря. Малко, красиво, китно балканско
градче, съхранило традиции и култура. Обожаваше тези селища, запазили
старинното, историята и културата на няколко поколения. Можеше с часове да се
скита по тихите им улички. Сякаш виждаше повече усмихнати хора, по-лъчисти,
по-добронамерени. Улавяше топлината, искряща от душите им. Обичаше да докосва
дърветата, и онези невероятно красиви храсти – чимшири. Долавяше аромат на
старо, на чисто.
Настаниха се в хотела. След малка почивка тръгнаха към манастира.
Притихнал и сгушен в дървета, а рекичката с буйни води. Красиво. Чувстваше се
опиянена, сякаш попаднала в друг свят. Пристъпваше бавно по каменните плочи,
внимаваше къде стъпва – тук там имаше тревичка и от онези красиви пълзящи цветя
– червени, розови, бяли.
Влезе в манастира и тръгна към чешмата. С нея беше една от
съученичките и. Добро момиче, понякога излизаха заедно. Не бяха много близки,
но си споделяха, понякога учеха заедно. Извади от чантата си малкото половин
литрово термосче, в
което имаше чай ( с онази билка, която пиеше за гърлото). Изля чая, наля термосчето с вода,
напълни чашката и отпи. Водата беше студена, но тя по навик я предъвка. Предъвкваше и чая – така и беше
казал билкарят, при когото я заведе баба и, след онзи преглед, при който се
установи, че има образувание на гласните струни. Насрочиха и операция. Баба и
взе нещата в свои ръце. Разпита познати, посъветва се с родителите и и решиха –
ще отидат при билкар, да пробват и нетрадиционна медицина. А лекарите ги убеждаваха,
че няма нищо опасно, операцията ще бъде рутинна, още повече, че пробите
показаха, че материалът не е злокачествен. Две седмици вече пиеше от чая.
Никакъв резултат. Сега реши да го изхвърли. Беше дисциплинирана и стриктно
спазваше всичко, каквото искаха от нея, но тук, спонтанно реши, че иска да пие
само планинска вода.
Изведнъж се закашля. Сякаш се задавяше. Усети топлина по лицето
си, а в същото време, съученичката и я потупваше с леки движения по гърба.
Сякаш нещо я дращеше в гърлото. Не можеше да издаде звук. Задавяше се... и
тогава се случи нещо неочаквано. В устата си усети гъста слюнка. Извади
салфетка от чантата. Салфетката почервеня от кръв, но в центъра на петното
имаше едно кръгло месесто топче. Сякаш и олекна. Вдигна отново чашата към
устата си, изплакна я. Нямаше и следа от
кръв. Много странно. Не изпитваше болка, само имаше чувството, че нещо се е
откъснало от нея, и усещаше лекота. Присъединиха се към останалите и влязоха в
църквата.
Какво се случи, Господи? Питаше се... Не беше вярваща. Така
беше възпитана. Купи си свещичка и я запали.
.........................................................
След една седмица при изследвания се установи, че операция
не е необходима и същата беше отменена. Лекарите бяха изумени. Родителите и – щастливи, а баба и дядо и –
готови да „позлатят” билкаря.
.jpg)
.jpg)
