Не съм магьосница
 да връщам времето назад
заради някого!

Правото на избор за начина ми на живот е МОE!

Доскоро си мислех, че времето може да преформулира поведението на невъзпитания човек. Чрез ситуациите. Житейските. Пълни глупости! В основата си, той си остава винаги същия нагъл и двуличен, невъзпитан индивид.

На тези хора им харесва да навлизат в чуждо пространство, но не понасят, когато някой постъпва по подобен начин с тях.
Много странно, как на милиметри едно нахлуване в личното пространство, без да преувеличавам, може да се окаже близо до своеобразен терор над личността.
О, свободолюбива ме наречете, не - заядлива...
Мога да игнорирам подобно поведение на невъзпитан човек, дали ще е познат или непознат, мога да поискам да се преструвам, че не ме засяга, но не мога да си представя, че е естествено поведение.

Ако сте щастливи в своята душевна къщурка - чудесно. Но, бъдете смирени, защото щастието нали знаете, колко непостоянна времева величина е...
Проблемът е много погрешното мерене. Хората обичат да си мерят това-онова и често пъти го правят погрешно. От завист и лицемерие.
Под формата на загриженост, злобното и невротично човече, което не е наясно със собственото си съществуване си позволява отвреме-навреме да наднича в чужди чаршафи и грижовно да пита : "Кога, казваш, ще е сватбата ти?"...
Колкото повече вниманието на тези хора е концентрирано в глупаво-безсмислено и парадоксално губене на време, толкова и все по-често ще им се случва онази липса на стойностни щастливи мигове. Лични.
Финият механизъм на толерантност и добронамереност, който ритмично  тиктака в нас, заслужава ли да бъде изваждан от ритъм, ей така?
Или... това е начинът им за постигане на душевно равновесие?
 Простете ми. Исках да кажа - душевен оргазъм.

Знам, че трудно се поддържа баланс в отношенията с другите, но трябва да има граници. Ако не ни харесва думата, може да определим тактичното, възпитано поведение с правила. Собствени. Задължителни за всеки културен човек.

Един нищо незначещ въпрос, нищо неструващ, много безсмислен от погледа ми на човек уж широко скроен, но зададен от нездраво любопитни хорица, подтикна мислите ми да се превърнат в думи.
Та... дали "ще има сватба"?
Какво, ако НЯМА?
КАКВО, ако има?
Това лично мое житейско събитие ще обогати ли и достави ли някому естетическа или ... (Вие кажете точната дума!) наслада?

Той: Нося ти подарък. Знам, че много ще те зарадва.
Аз: Знаеш, че не искам подаръци...


Втора седмица започваме в Шотландия.
 Сред красота - чисто, подредено, изискано, в същото време луксозно-чаровно, не и отблъскващ мутробарок, на който така и не свикнахме, и всеки път се чудя как да отклонявам поканите на разни негови познати. А тук е различно и като се замисля, сърцето ми се свива от болка - как е възможно да сме толкова различни по манталитет.

В края на първата седмица, Бренда ме стъписа сериозно с въпроса си - дали наистина съм българка. Самата тя е живяла пет-шест месеца в София и никак не е очарована от нас - българите. За нея беше странно, да вижда как ставам всяка сутрин рано и тичам. Странно и беше и това, че не любопитствам относно личния живот на семейството и, частица от което вече е и мое. И все пак, останах поласкана и от останалите според нея нетипични за българина характерни черти, които притежавам.

Толкова съм притеснена от подаръка, че не смея да го отворя.
Решихме да излезем сред природата - просто отворихме вратата на малкото имение и се оказахме на една малка височина - без дървета. Тогава, той ми подаде пакета и го отворих.
Невероятно! Никога не съм очаквала нещо подобно! Толкова ме зарадва - върнах се мислено в детството и заподскачах като луда... Прегърнах го и почти изписках от щастие... Лудост! В ръцете си държах най-красивото хвърчило на света! О, Боже. Толкова обичах да тичам и се гоня с вятъра, а хвърчилото да маха весело с крилца и развява щастливо опашка...
И всичко се случи отново! Сега!

Празник на душата.
Три седмици щастие.

Какво чудесно лекарство е пилешката супа приготвена от приятел.

И не... Не супата е лекарството, а приятелството. 

Без излишни думи, ненатрапчиво, но в най-труден момент доказано с един толкова красив жест на внимание...

Трогната съм. 

Наскоро една приятелка ме попита : "Щастлива ли си с него?"

ТОЙ е сериозен, усмихнат, умен, очарователен. Успешен.

 Има неизчерпаемо чувство за черен хумор, което харесвам безкрайно много.

Ироничен, но и самоироничен. Намира нужния баланс и си служи с езика на доброто и позитивното.

ТОЙ е усмивката ми. 

ТОЙ е смехът ми.

ТОЙ е неделното очарование - спокойно, тихо-лениво, извън деловата суета и превзетост.

ТОЙ успя да целуне душата ми, преди да докосне устните ми.

ТОЙ завладя умът ми, преди да поиска тялото ми.

ТОЙ е всичко, което харесвам в един мъж!

ТОЙ е мъжът, когото обичам. Днес. Ще обичам и утре! И винаги... докогато той поиска сърцето ми да тупти в ритъм с неговото.

И... повече не ме питайте, дали съм щастлива с НЕГО! 

Не трябва да идеализираме най-близките си хора. Рано или късно идва момент, в който се чувстваме изненадани от тяхна постъпка, действия или извадена неочаквано неподозирана черта от характера...
Всеки човек притежава добра и недобра страна. Не казвам - лоша. Една ситуация, понякога една дума провокира другия и той показва частица от скритото. Несъзнателно скрито. Не непременно нарочно. С всеки човек се случва. Погрешно е да имаш перфектни очаквания - така неизменно се стига до разочарования.

 Много хора са ми казвали, че магията на любовта е моментна. Ако още със самия поглед нямало химия... нещата не се случвали. И никога приятелство между мъж и жена не преминавало в любов. Това твърдение се смята за непоклатимо.
Не съм привърженик на толкова категорични мисли. Защото винаги има изключения.
Моят живот е едно от тях. Но, мисълта ми е друга.
Един мой познат често при разговор, особено, когато е разочарован от поредната си неуспешна връзка казва, че омразата е женско състояние. Станало му е нещо като навик така обобщаващо да приписва това човешко състояние изключително и само на жените, ръководейки се единствено от личните си преживявания.

Не мога да правя анализ на толкова лични човешки взаимоотношения, още повече, че не познавам жените, с които е бил в една или друга степен близък. Би било елементарно. Но, дори и да ги познавам. Личният живот на когото и да е - е неприкосновен. Затова е личен. 

Възможно е, от мъжка гледна точка нещата да стоят точно така - жените в образа на разярени енергийни вампири жадно смучейки кръвчицата на добрите, хрисими мъже накрая, отегчени от скуката и монотонността на връзката ги зарязват бесни в омразата си. 

Има такива случаи, когато отношенията между двама души стават непоносими. Със сигурност виновни (ако изобщо трябва да се търси вина в някого) са и двамата, защото ако е изгубено доверието, обичта, ако е изчезнала любовта, споделеността, значи нещо се е скъсало в душите и на двамата. Защото, не е възможно, когато единият се отдалечава, става мълчалив, затворен, или обратно - избухлив - другият да затвори очи и да се прави, че нищо не се случва, защото за всичко си има причина. И с времето всичко се задълбочава. Възможно е, ако никога между двамата не е имало истинско приятелство, истинско доверие - чувствата да са загубени "набързо", или се е появил трети. Каквото и да се е случило и двамата, ако съзнават отговорността си към връзката като съюз между чувствата им, всичко се разрешава с разговори, спокойно и премерено, дори дипломатично. И не ми разправяйте, че в любовта няма дипломация. Не става и въпрос за лицемерие, нали? 

И все пак, трябва да призная, че той - моят познат признава, че предпочита омразата пред безразличието, та дори и лицемерието. 

Жените сме по-емоционални натури, по-бързо сваляме маските (понякога ги има и при мъжете) захвърляме лицемерните одежди на приличието и си "показваме рогата".

 Мъжете са по-въздържани, по-спокойни, по-толерантни, което не означава, че не изпитват чувството на омраза. Когато са отхвърлени, когато чувствата им са разбити на пух и прах -  вижте ги тогава. 

Омразата е състояние на незадоволени човешки амбиции, на неудоволетвореност от теб самия, на прекомерна завист и не на последно място - чувство за реваншизъм на слаби характери, на ограничени и повърхностни хора....
Allegrialis

Photo: Tumblr

За приятелството

ПРИЯТЕЛ Е НЯКОЙ, КОЙТО ТИ ДАВА ПЪЛНАТА СВОБОДА ДА БЪДЕШ СЕБЕ СИ!
Джим Морисън

Имам го и се гордея с него.
Обичам го и не си представям света без него.
Той е частица от моето - Аз и все пак - ненатрапващо!
Най-искреното и чисто приятелство - без превземки и преструвки!
Пожелавам го на всички, които приемат избора да бъдат себе си, приемат свободата, която другият им дава, но безусловно и безгранично му вярват, защото приятелството без доверие не може да съществува!

Добротата поражда добро, когато успее да докосне душата.

Започна новата учебна година.
И отново - на 15 септември.
 Да се чуди човек, като изключим децата, на кого е нужна такава голяма лятна ваканция!? А после цяла година препускат като луди по учебния материал и всички вкупом се тръшкат, че учениците били претоварени...

Всеки родител желае детето му да получи най-доброто и адекватно образование. Някакси понякога се измества фокусът и родители и ученици вместо да се интересуват от предстоящите реформи в образователната система, нищят тоалетите за първия учебен ден.
Други пък още от сега пожелават на невръстните си питомци без много труд да постигнат всичко!
Такива родни недоразумения, които с присъщия си селски манталитет мислят само за ядене, пийване, по цял ден онлайн в социалните мрежи, наслаждавайки се на снимките, които споделят с многобройните си приятели - от заведения, кръчмички - на масичка по биричка, кебапченца и салатка, облечени като за карнавал, но пишейки полуграмотно преписани неумело (от тук изреченийце, оттам - думичка и статусчето - готово!) чужди мисли, представяйки ги за свои "добре" възпитават децата си... в стил български ВИП Брадър.
Но, когато познаваш културата, образованието, социалната среда и липсата на интелект у подобни родители (предимно мами) няма нужда да се питаш за тотално вихрещият се чалга поп-стил трайно наложен в горката ни многострадална Родина.

Та... нова учебна година - нов късмет!
Да са живи и здрави всички, които милеят за българския дух и грамотност!
На онези, които въпреки пошлостта, въпреки арогантността, демонстрирана през останалото време - извън чудесния 15 септември, когато всички издигат в култ образованието и културата, а през цялото време учат децата си, че важното в този живот е дали имаш пари, а не какво си учил - пожелавам успех, знания и ученолюбие!

С луната се прегръщаме
за лека нощ!

сн.

Picturesio.info

Лесно е да се каже: "Не се оплитайте в емоции, които могат до доведат чувствата Ви до безпорядък."

 Всеки човек може да изпадне под влияние на неприятни преживявания, но никога не трябва да забравя, че е свободна личност.

Ако Ви трябва време, за да си извлечете поука от случилото се - намерете го. Но, никога не трябва да оставате на място, на което изпитвате болка.
Allegrialis

Сн. candlelight - DeviantArt

Човекът е единственото животно, което изпитва нужда да украсява труповете на своите жертви, за да изостря апетита си. Погледни тези резени от трюфели, пъхнати под кожата на кокошките и образуващи симетрична рисунка, тоя фазан, след изпичането на който така изкусно са сложили отново човката или опашката...
Жорж Сименон

Измислени и фалшиви приятелства.
Странно е, как хората губят времето си с хора, които не заслужават и минута от вниманието им. И все пак го правят. Някои - целенасочено. От скука. Така се забавляват, докато им омръзне. Други пък  така изграждат живота си - също целенасочено. Такива са ценностите им и за тях това никак не е странно, а в реда на нещата.
Всичко е толкова ненормално, толкова пропито с лицемерие, че се чудя, как тези хора оцеляват душевно... Защото едно е да носиш маска през деня, а вечер прибирайки се си друг човек, а друго животът ти така да е изграден във всички аспекти.
Трудно е да си естествен, искрен, защото преобладаващата част от хората са фалшиви помежду си. Изграждат фалшиви взаимоотношения, фалшиви връзки.
А как се гледат в огледалото се питам? Как понасят фалшивата си усмивка?

Срещата с един невероятно различен непознат човек може да те промени до неузнаваемост. Дори временно. Дори само за малко. Но, промяната е факт. Да, макар и само "козметична".

Промяната е видима за хора, които те познават добре, за останалите - си същият човек, с когото понякога случайно се срещаш, случайно комуникираш.

Той: Ще се прибереш ли по-рано тази вечер?

Аз: Да, нищо не ме задържа.

Погледът му е смайващ. Сините му очи са запомнящи се. По-тъмни са, по-дълбоки, по-кристални от всички, които съм виждала. А косите му - небрежно разбъркани. 

Той е красив. Най-милото и прекрасно детенце, което съм виждала. 

На 10 години е.

Сигурна бях, че ще го видя тази вечер. Нещо неудържимо ме теглеше към него. През целия ден мисълта ми беше заета с толкова нестандартното ни общуване.

Обичам да идвам в това малко магазинче. В него има всичко, от което понякога се нуждая... дори само една истинска неподправена усмивка от собственичката. Много е тихо, спокойно.

Отпред има малка масичка и когато има хора, сядам и изчаквам на чашка кафе под великолепната сянка на едно старо дърво. 

Един ден го видях. Седеше сам на масичката и рисуваше. Приближих се, усмихнах се и надникнах да видя рисунката. Скри я - затвори скицника и влезе в магазина. Отиде зад щанда и после... "потъна" сякаш навътре.

Излязох и седнах. И... тогава тя дойде и ми разказа за него.

Единственият й син. Няма приятели. Не общува с никого, страхува се от докосване, от възможността някой да го заговори. Той не говори. Не защото не иска, а защото не може. Така е роден. Разказа ми с мъка за заболяването му... И колко са малко моментите, в които той може да общува истински с тях - родителите си.  През останалото време, той е в собствения си свят. Невидим за околните.

Не смеех да я попитам има ли друго дете. Очевидно беше, че няма. 

Често ходех там. Понякога се застоявах, друг път просто набързо си напазарувах нещичко и се прибирах. И все по-често го виждах. Един ден просто дойде и седна при мен. 

Не смеех да дишам. Не смеех да го погледна. А толкова исках да почувства, че срещу него има

човек, който се опитва да го разбере и... който търси компанията му.

Не от съжаление. Не от любопитство. А от желание да успее да осъществи контакт. 

Да, неудържимо исках да проникна в неговия свят. 

Един ден седна и ми се усмихна. Потънах в погледа му.

Тази вечер исках да се прибера по-рано. 

Духаше силен вятър и обръщаше косите ми. Лудуваше с бялата ми дантелена рокля, а прашинките носени от вятър играеха в луд танц около мен. Исках да избягам. Да се скрия. 

Седнах при него на масичката. Беше зает - потънал в мислите си, погледът му се рееше надалече. Изведнъж усетих очите му върху ръцете ми. Проследих погледа му и видях, какво го е впечатлило. На лявата си ръка носех сребърен пръстен с голяма бяла роза. Много красив. Свалих пръстена и му го подадох. Не му обърна внимание. Погледът му остана съсредоточен върху ръката ми. Бавно я протегнах към него и му се усмихнах. Усетих как ръцете му обгръщат ръцете ми. Бавно взе ръката ми в своята и я прилепи до поруменялото си лице. Нежно погалих бузичката, спуснах ръката си по палавите му коси и видях щастливия му поглед. Видях и майка му. Беше зашеметена и стоеше до врата безмълвно плачейки.

Не смеех да мръдна от мястото си. Не смеех да дишам. Отново. 

Душите ни общуваха. Неудържимо. Радостно. Щастливо. Потъвах в неговия свят, а той откриваше моя.

Тръгнах си с една от най-красивите му картини. Беше само за мен рисувана. 

Но, носех и нещо много по-важно - частица от един красив самотен безмълвен свят, който за минути ми беше подарен и споделен, и... който запазих само за себе си.

Закъснях за вечерята. 

Искаше му се да си тръгне. Но страхът да не изглежда малодушен го възпря.
Гюстав Флобер

Седим и пием кафе в центъра на Лондон с един мъж, с когото имам удоволствието да работя през последните две години. Един от малкото хора, които трайно ме впечатляват с непринуденост, интелигентност. Искам да получа отговори на въпросите, които ме вълнуват през последните дни. Свързани са с неговите идеи, вече намерили приложение в организацията на работата ни. Знам, че най-лесно това се постига в неформална обстановка, когато е възможно да се разговаря непринудено и спокойно. И не се лъжа. Питам го от колко време тези идеи са "узрявали" в главата му и отговорът ме връхлетя като буря - неочаквана, разтърсваща. Повече от година обмислял дали да ги сподели. Благодаря му за откровеността и на свой ред му казвам, че ако зависи (в същност - зависи!) от мен - бих го уволнила веднага.
На откровеността с откровеност.
Не разбирам мотиви като - "как да споделя, като ме е страх, че ще ми се смеят" и всякакви други варианти на страха - подигравка, подмятания, страх да не изглежда прекалено напорист, да не изглежда подмазвач и ... т.н. Малоумни оправдания, които умът ми не побира. Не разбирам.

Ех, ако хората можеха да говорят открито, ако умееха да общуват искрено, колко много недоразумения биха избегнали. И колко различни биха били взаимоотношенията им. Защото страхът е като онова миниатюрно (а всъщност - грамадно) винтче, което спира движението на колелото... и то изпада в безвремеви застой, докато се появи някой смелчага и просто го изхвърли.

"Аааа, Вие ли сте внучката?" Грубият глас почти ме стресна. Никак не се покриваше с външността на русокосото създание, което изпълни рецептата и ми подаде лекарствата.
"Не съм внучката. Въобще не познавам тази жена. Има ли значение?" . Гласът ми трепереше от жал към жената, с която се бях запознала само преди петнайсетина минути.
Тя излезе от аптеката.
"Ето, започнаха да просят и с рецепти. Срам нямат" ме догони друг глас. Обърнах се и видях другата аптекарка. Беше по-възрастна от русата си колежка с грубия мъжки глас. Върнах се.
Изгледах я и казах: "Жената в никакъв случай не е просяк."
Тя - "Вие, моето момиче сте много благородна. Това е хубаво, ама, то ако почнете така да купувате лекарствата на закъсали, как ша я карате... Хахахаха старите имат пари, ама ги крият в дюшеци, къде ли не, а реват, че нямат пари, все пенсиите им били ниски."
Изгледах я. "Не съм Вашето момиче, уважаема госпожо. Бъдете по-състрадателна. Работите с болни хора, нали?" и излязох, защото жената ме чакаше.
Подадох торбичката с лекарства и една моя визитка. Казах и да ме търси, ако има нужда от нещо. Изведнъж, тя заплака, започна да рови в чантата си и извади една кърпичка. Разви я и ми подаде... златна халка.
Една буца заседна в гърлото ми. Задушавах се. И съвсем безмълвно заплаках. Не виждах нищо, сълзите ми се стичаха, усещах лицето си пламнало в огън..."Моля Ви, не го правете. Вземете си пръстена"- промълвих и не помръдвах... Тя стисна ръцете ми, взе си пръстена,  целуна ме и си тръгна.
В главата ми нахлуха спомени от едно лято.

Бях на 13 години.
Майка ми беше открила вече първия си магазин за парфюмерия и козметика. Обичах да стоя в него и да подреждам - разрешаваше ми да го правя под непрекъснатия и поглед в началото, а после ми се доверяваше напълно и започна да ме оставя и сама, докато с продавачката отиваха да изпият по едно кафе наблизо.
Един ден, влезе една баба, подаде ми рецепта с думите - "Дай ми чедо пари да си купя лекарствата.". Разгледах рецептата - срещу всеки медикамент - аптекарката беше написала с химикал цената, накрая и общата сума. (Майка ми често даваше пари на закъсали хора, и без притеснение извадих от касата пари и ги дадох. Казваше ми, че има много, много бедни хора (не, че ние бяхме богати) и когато човек има възможност трябва да помага. Така се прави добро.) Написах на едно листче - "дадена сума за рецепта на една баба"и пъхнах листчето в касата. Сумата беше почти колкото половината ни месечен наем на магазина...
Забравих за случката.
Баща ми мина и ме взе с колата, а майка ми остана в магазина. След два часа се прибра и ни разказа странна история.
Точно преди да си тръгне, влязла една баба и поискала пари за лекарства. Подала рецептата. Отворила майка ми касата и изведнъж видяла бележката с моя почерк. Сумата в нея била същата като в рецептата. Изумена, погледнала бабата и казала " Повече не искам да Ви виждам тук. Как не Ви е срам?". Бабата веднага, без дори да се извини излязла от магазина.
Продавачката била онемяла...
На въпроса ми "Мамо, защо тази жена постъпи така?" не получих отговор...
Майка ми плачеше.

Красотата на жената е в нейната женственост и естественост. Тя намира проявление и в нейното чувство за естетика, етика и морал.
Красивата жена приковава върху себе си вниманието на хората освен със стилна визия, с неподправеност и сдържаност.
Истинските мъже оценяват това. А останалите?Те са при силиконките с нацупени надути устни, дълбоки деколтета и вулгарно, арогантно поведение.
И не е важно на колко "много" години си, за да проумееш това, то е част от възпитанието, което са ти дали, част от ценностната ти система.
И не е важно... колко иронични усмивки ще има след моите думи...

Над всичко

Когато човекът е минал през мъка безбрежна -
пред бурна любов предпочита простата нежност.

Когато се сринат представи, блестящи измами,
над всичко остават думите искрени само.

И когато той шепнеше думата "сбогом" -
пак го чакаше някой и му вярваше много.

Криста Бендова
превод: Станка Пенчева
картина: Lee Bogle

Мъжките погледи са жестоки.
Нахално-безсрамни. Нямат граници, не спазват правила.
И като монахиня да се облечеш... все тая. Разсъбличат те.
И все пак си мисля, че само у нас може да се чуе подвикване, подсвиркване... типично по Ганьовски, освен погледите на дръзки мъже.
Никъде другаде не съм чувала това. Само погледи... ах, погледи...

Из "Аз съм..."

Аз съм пленителна, когато обожавам!
И мога да сваля с ръка и небесата,
ако с душата си душа на друг улавям...
Не са по-ласкави на пухът мек перцата.

Алфонсина Сторни
превод: Петър Велчев
картина: Lee Bogle

Да беше яспис, камък скъп,
бих на ръката си те сложила,
но в този свят суетен
ти просто си човек -
да те удържат безсилни са ръцете ми.

Японска поетеса
превод: Силвия Попова

Обясни ми любов

Шапката ти леко се вдига, поздравява, трепка на вятъра,
непокритата ти глава се нрави на облаците,
сърцето ти бърза за другаде,
устата ти учи нови езици,
навсякъде никне треперушка в полето,
литнали цветове ослепяват очите и вдигаш лице,
смееш се, плачеш и сама се погубваш,
какво още искаш да ти се случи –

Обясни ми любов!

Празнично възхитен се премята паунът,
гълъбът важно пери яката си,
препълнен с гугукане, въздухът се разтваря,
съска гъсокът, всички опитват
от дивия мед, даже и в парка спокоен
всяка леха се обгражда със златен прашец.

Риба поруменява, изпреварва пасажа
и през пещери се провира към коралово ложе.
Скорпионът под сребърна пясъчна музика плахо танцува.
Бръмбарът отдалече усеща най-прекрасната бръмбарка:
да имах сетивото му, аз също тъй щях да усетя
как крилцата и светкат под бронята
и щях да се втурна към ягодите в далечината!

Обясни ми любов!

С глас говори водата,
вълната улавя вълна за ръка,
сред лозето гроздът набъбва, разпуква се, пада.
Охлювът така доверчиво излиза от своята къща!

Само камъкът може друг камък да трогне!

Обясни ми любов, туй което не си обяснявам сама:
През краткото, страшното време дали
да общувам единствено с мислите - аз,
любов не познала и не дала любов?
Трябва ли да мисли човек? Така не липсва ли някому?

Ти казваш: друг дух се осланя на него...
Нищо не ми обяснявай. През очите ми саламандърът
през всякакъв огън минава.
Не го преследва никаква буря
и никаква болка той не изпитва.

Ингеборг Бахман
Превод:Федя Филкова

Из "Белия ръкопис"

Отляла бих за тебе вино
хляб бих натрошила
за да се върнеш
думи бих ти накършила
съня ти бих отклонила
и кръв бих ти наточила
и сипала пшеничено зърно
и черна леща
и кръг бих начертала на земята
и билки бих запалила на жертвеник
и с дим дъха ти бих наситила
и нощем в огледалото бих бдяла
и твойто име бих крещяла
в бездънен кладенец
за да се превърнеш в себе си
и да се върнеш
за минута
Ана Каменска
превод: Дора Габе
картина: Acrista

Рано вчера сутринта, излизайки от дома си (в Пловдив) се сблъсках с една съседка, която живее през две къщи до нашата. Поздравих я учтиво, тя отвърна и ме заговори...

Безкрайно любопитна дама. Погледна ме тайнствено и тихичко ми каза: "Абе, Сари, кво става с Калоян, бе... Нали сте съученици, та може нещичко да знаеш. Преди една седмица му беше сватбата, а от три-четири дена колата му стои все пред къщата на родителите му и ни булка се мярка, а той вечер се прибира тук, сутрин рано излиза... Кво става?". 

Онемях. С родителите на Калоян живеем на една улица, а него, откакто се премести и заживя в свое жилище с месеци не се засичаме.  Рядко се "заговарям" със съседи, въпреки, че всички поздравявам, но в случая почти съжалих,че се спрях.

Няма значение как протече разговорът ни. Сигурно се досещате какъв беше отговорът ми.

Странно е, но си мисля, дали ако някой знае, че съм сгодена, не се питат - къде е годеникът, защо пък съм си у дома, какъв е този "тайнствен годеж без хора".... О, а колко още любопитни неща има... той от Варна, аз ту в Пловдив, ту в Пазарджик, хм... Хич не ми е "чиста работата", да знаете, хахах...

Хем ми е смешно, хем адски противно и тъпо.

Не знам, докога българинът ще наднича в "чужди чаршафи", ще рови в отпадъка, който изхвърляш дори ( а буквално в Пазарджик имам такъв съсед, който рови в боклука и все нещо прибира в мазето си), ще се пита как комшията си е купил втората кола, от кого е детето на съседката на третия етаж, а в световен план - лелее какъв срам - люксембургският министър-председател се бил "оженил" или "омъжил" и това са МНОГО важни теми.

Питам се, тези хора имат ли личен живот? Имат ли свои грижи и цели, проблеми за решаване, или това точно - "ровенето", "надничането", "слухтенето" , нездравото любопитство са техният начин на живот?

Вгледах се в ококорените очи, натежали от тежък опушен грим. Погледнах я въпросително, и тя отговори:

– Харесвам Белини. Всичко негово. Много е реалистичен.

Как ме напуши смях. Едва се сдържах. Говорехме си за големите италиански художници, за бароковия Рим и най-големият Бернини, който поставя началото и допринася за разпространението в цяла Европа на този стил, подобно готическия.

Усещах пронизващия поглед на Андрей, който ми казваше "Постави я на място!", а аз се колебаех, струваше ми се излишно да меря сили с "всезнайковката". Освен това нали съм домакиня, трябваше да се отнасям по-снизходително-дружелюбно към враждебната гостенка.

Кой знае... защо, още с влизането им във вилата, усетих поглед "отвисоко", изучаващ ме, ироничен. Засрамих се от вида си - намъкнала бях една стара памучна рокля, клин и хммм... шарени чорапки. Студено ми беше - не мислех за стил. Бях домакиня в собствената си вила на приятелите ми, приготвях ястия и цял ден се мотаех в кухнята, докато те си говореха сладко-сладко над чашки кафе и ароматен горски чай. С вдигната високо коса, без грим, и така раздърпана посрещнах приятеля на Андрей - Валери и неговата нова Ана. 

– Говорим за различни неща. И все пак, за кой от всички Белини говориш?- я питам.

– Ми, как за кой? - поглежда ме втрещена Ана, и продължава  – Че, колко Белини-та има?

"Ха, сега да те видя, миличка... Къде е Google?" – мисля си и се смея вътрешно, ама какъв смях...

– Трима са. Та, ти кой Белини харесваш?

Мълчанието се проточи, гледаше Валери, а той - мен. 

– Заяждаш ли се с мен, мила?

Тонът на Ана беше приповдигнат, необяснимо надменен.

– Не! – отговорих.  Просто държа на мнението ти и ми е безкрайно любопитно, с какво те е впечатлил ТВОЯТ Белини. Ние обсъждахме с Любо и Андрей - Бернини, а ти спомена венецианската фамилия Белини и изказа общо мнение. Та, очаквам да ми споделиш.

– Миии, не знам точно. Понякога ги бъркам.

Андрей се изкикоти, а Валери смутен наведе глава.

– Добре, мила. "Избери" си един от тримата - Якопо, Джентиле, Джовани.

– Точно сега не се сещам, за кво ме разпитваш? – отново с нахалния си поглед ме прониза.

Станах и отидох в кухнята. Извадих чиниите и останалите прибори и поднесох вечерята. 

Всеки ден се будя с усмивка и така посрещам утрото.
После денят ми минава различно - от цветно до сиво, понякога скучно, понякога интересно и впечатляващо, запомнящо.

Заобиколена съм от истински и стойностни хора, които правят дните ми смислени. Срещите с тях са истинско удоволствие за ума ми, защото ме карат да мисля, да се отърсвам от рутинни неща. А когато откриеш в някого от тях НЕЩОТО, което винаги си е стояло там - пред очите ти, приковавало е вниманието, но за частица от секундата си го отхвърлял, сякаш не вярвайки, че съществува, и то остава скрито някъде дълбоко в душата ти до следващото (кой знае кога) "изплуване".

Но, усещането, че нещо ново ми се случва, непознато и неизпитано до този момент, по няколко пъти на ден разсейва подредените ми мисли.
Не съм свикнала да мисля в хаос.
Allegrialis

Photo: VK.com
Asian stars* Сочетания

Ако искаш да покажеш на някого, че го харесваш ...
Даа, просто харесваш - нищо повече.
Има хиляди начини да го направиш, без непременно да изглеждаш глупак.
Някои хора имат странно въображение и съзнателно или не  бъркат обикновеното (е не винаги е обикновено... просто си впечатлен и го изразяваш) внимание с нещо по-различно от него... Това е техен проблем. Не мой.

Не излизам с никого, защото е трудно... имам много възможности, но осъзнавам, че хората са много повърхностни. Любовта е толкова ирационална и изобщо не е толкова лесно да започнеш всичко отначало, след като си дал всичко преди това.
Ерос Рамацоти

Не съм съвсем сигурна, дали това са думи изречени от Ерос. Както не съм сигурна за всички онези цитати, които толкова много се харесват на всички и са "приписвани" на Ал Пачино или на Киану Рийвс...
Спомняте си едни от красивите думи, които последно се цитираха от Киану в Туитър. Е, оказа се, че не са негови - самият той опроверга това.
Всичко това няма значение. Дали думите са на някого, или негов герой и всъщност неправилно посочен автор, важното е, че се харесват от повечето хора и се споделят, обсъждат, коментират.

Ако искреността е разочароваща, претенциозно е да искаш собствена проекция над другите според собствените ти представи.

Обичай ме между другото

Мечтай, докато не измечтаеш всичко отново...
Плувай, докато вълните не те съборят...
Танцувай, докато краката не се уморят...
Лети, докато крилете не се пречупят...
Целувай, докато устните не изтръпнат...
Прегръщай, докато ръцете не отмалеят...
И... когато дойде утре - върни се при мен!
Това сърце лудо все още те желае!
Обичай ме, обичай ме между другото.

А когато дойде есента и падне студен дъжд...
Това сърце лудо за тебе диша!

Лудувай, докато не се налудуваш -
цялата нощ!
Тъгувай, докато не се изплачат очите.
Пътувай, докъдето те водят пътищата.
Наслади се на крилете на свободата!
Целувай, докато устните не изтръпнат.
Прегръщай, докато ръцете не отмалеят..
И... когато дойде утре-
върни се при мен!

Обичай ме, обичай ме между другото!

 Никой никога не може да угоди на хората, които претендират за обичта му!
..................................
Тя бе продала нашето незабравимо плуване до таляна в онова бурно, шеметно красиво море, бе го продала за чорба леща, тя предпочете локвите пред сините езера на очите си, а в локви може да се вари страст, но не и истинска любов, в локвите се въргалят прасетата.

Атанас Мандаджиев

Не си губете времето със дълги речи:

Докосването струва повече от думите.

Роман Гожелски - полски поет

Покани ме да влезем в малката кухничка да опитам от нейното кафе. Ухаеше приятно на пилешка супа, на мента, чубрица и прясно смляно кафе. Все любими аромати, които ми напомнят за детството и които "повторени" в градската ми къща губят очарованието си. 

Гледах ръцете на бабата - тънки, дълги, кокалести. Когато ми подаде чашката с кафе, докоснах ръката и, а после с двете си ръце обвих нейните. Сълзи нахлуха в очите и. 

После дълго усещах  аромата на чубрица. 

– Преди да преместиш фигурата, дай ми ръката си. Дясната.

– Ти, да не си циганин-гледачка? Не ме разсейвай!

– Не, искам да се насладя на белите, тънки пръсти. Имаш много нежни ръце. Казвал ли ти го е, някой? Едно невероятно, неописуемо съчетание между лек, напевен, нежен, понякога чуруликащ глас и тези толкова красиви, изящни ръце. 

Обичам те!

– Шах и мат! Не внимаваш...

Ръцете му са силни. Добри.

Обичам да докосвам  ръцете на хората.
Allegrialis 

Ако всичко на света е безсмислено, какво ни пречи да си измислим някакъв смисъл?
Луис Карол
"Алиса в страната на чудесата"

Говори истината и тогава няма да ти се налага да помниш нищо.
Марк Твен

Голяма част от хората са ненужно любопитни, "хранят се" от мъката и нещастието на другите. 

Невъзможно ми е да разбера тази хищническа страст на злорадство.

Не мога да определя дали са добри, или лоши - защото това им "занимание" не е критерий за обобщение.

За себе си не мога да кажа дали съм добър или... лош човек. Как хората ме преценяват за мен не е от голямо значение. Искам да съм доволна от това, което правя. Опитвам се да разбирам и помагам на другите.

 Опитвам се да правя добро. Опитвам се да мисля позитивно и тази нагласа да предавам на другите, защото е важно какъв човек стои срещу теб. Много пъти негативността, "изписана" на лицето, в интонацията на думите, които изговаряме дълбоко влияе на хората, с които общуваме.

Случвало ми се е да окачествявам дните си цветно... сещате се - вечер си казвам: измина един сив ден, или един слънчев ден /дори и проливен дъжд да се изсипва/ или един прекрасен "син" ден. Ех, най-красиви са ми ... жълтите дни, най-прекрасни - зелените... Тогава всичко... ех, всичко се завихря шеметно щастливо!

Последните дни са тишина.

Защото добротата е като вятъра за платноходката - ти можеш да имаш лодка с много хубаво платно, голямо, да си много добър моряк, но няма ли вятър - не става.

И тоя вятър - добротата, защото тя е изначална за човека, грижата, състраданието - те дават голямото очарование на живота.

И големите хора са големи, защото го правят и за другите!

Камен Донев

Жена, която ти остава вярна без дори да имате връзка, е жената, с която трябва да бъдеш.

Халед Хосейни 

Десет минути, след като беше завързана на ръката ми - се отвърза и падна на масата. За мааалко в чашката с кафе. Отново завързване... отвързване...
А е най-красивата, най-стилната, най-най... мартеничка, която някога съм получавала. Прекрасна гривна. Свалих тежките гривни и оставих нея - с три червено-бели цветенца на сплетени червено-бели конци.

Аз: Ще я поздравиш, ли?
Той: Няма начин.
Аз: Не бих искала, да казвам кое е правилно, кое - не... Просто за мен не е нормално, двама души, които са живеели заедно "под един покрив" две-три години, да се разминават като непознати... Още повече, че вие не сте се разделили като "врагове"...
Той: Аз не съм "ти". Уважавай поведението ми.
Аз: Аз не разбирам. Бих се почувствала дори чудесно, ако я поканиш при нас. Бих и подарила мартеничка.
Той: Тя ще ти се изсмее. Не би те разбрала, както аз  те разбирам. Не ме ли ревнуваш, по дяволите?
Аз: Ти, сериозно ли?
Той: Напълно! Вместо да каниш бившата ми приятелка, поревнувай ме малко, поглези егото ми!
Аз: ...

Поръчах си второ кафе и зад гърба му се усмихнах на "онази".
Искрено. Човешки. Добронамерено. Както го мога.
Чудесен първомартенски ден!

Това, което постигаш никога няма да бъде от  такова значение, колкото това, в което се проваляш.
Карън Джой Фаулър

Прошката

Днешният ден е различен за мен, и в него, аз няма да искам прошка от никого, нито ще давам.
ЗАЩОТО -
прошката не е дата в календара, да "целунеш ръка" и поискаш да ти простят за евентуално нанесена обида през годината.
Не е лицемерно произнесени думи "Прости ми" и "Простено да ти е".
Прошката не е ритуал.
Да си мислиш, че цениш традицията, или спазваш обичая, прощаваш в стил "традиция", ритуално се превръщаш в сляп подражател.
ЗА МЕН, прошката е -
Болка, преживяване и мъка. Лична.
Тя е обич. Душа, сърце и ум.
Прошката е миг. Пеперуден.
Тя е истинска и удовлетворяваща, когато се иска и получава искрено при определена ситуация, в определен момент, и пропуснеш ли това, опрощаването губи смисъла си.
Знам, че изпълнявайки някои обичаи, отразяваме нравствените си добродетели, желания и надежди, и на мен, те са ми давали в определени моменти и празници именно усещането за принадлежност към  Родината, рода и семейството ми.
 Уважавам и почитам традициите, празниците и обичаите. С тях по един своеобразен начин, винаги съм свързвала миналото и настоящето.
Днешният ден е различен.
Дали днес ще спазите обичая "хамкане" или "ласкане" с халва, сварено и обелено яйце, или въглен е ваше право и желание.
Дали ще дадете искрено или фалшиво-лицемерно прошката си, или ще получите за ваше успокоение такава, важно е да сте доволни и да сте в мир и спокойствие с околните и себе си!

Ако страдаш от искреността на хората, обгради се с лицемери, нагаждачи. Такива - дал Господ.
Allegrialis

Щастието и цената

Каква е цената на щастието?

Има ли цена?

Приемам, че щастието е миг. Но, то е и начин на живот. Ако успее душата ти да се докосне до доброто, красивото, ако успее да се наслади на прекрасните моменти, ще изпита щастието.

Цената на щастието? Понякога само една усмивка. 

За някои това е невероятно огромна цена, защото под намръщената физиономия често се крие огромна тъга, болка или разочарование. Нима всички ние не изпитваме това в един или друг момент от живота ни? 

Не е възможно тъгата, болката и разочарованието да са перманентно състояние. Така човек престава да чувства. Превръща се в бездуховно същество, обречено да вегетира. Защото това състояние води и до другото - завистта А тя е част от злобата. Не умееш ли да се радваш на доброто в хората, не умееш ли да обичаш, да приемаш света като място за човешки отношения без омраза, собственият ти живот се превръща в илюзия.

Усмивката е дар. Не струва нищо. Погледнеш ли на живота откъм прекрасната му страна, всичко ти изглежда по различен начин. Нека се усмихваме!

Не е възможно да си щастлив и да мразиш. Не е възможно да си доволен и едновременно с това, да гледаш света в криво огледало. Това е лицемерие. Не приемам хората, които използват времето си в отрицание, в омраза... А може би да мразиш ти носи естетическа наслада? Оттам и.... си щастлив?

Щастието няма цена! То е в нас самите. Въпросът е, дали го виждаме.

Н А С Т Р О Е Н И Е

А колкото до "разбития" живот, според мен разбит живот е само онзи, чието развитие е спряно.

"Портретът на Дориан Грей"
Оскар Уайлд

Търпението

Търпението не се изразява в това да седиш и просто да си чакаш. То е в умението да гледаш бодлите, да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш деня. Обичащите са търпеливи и знаят, че луната има нужда от време, за да достигне своята пълна и най-красива фаза.
Шамс Табризи

"Отворена" връзка

Има такива връзки. Отворени.
Често пъти съм се питала взаимоотношенията между двама души наречени отворени връзки на каква основа са изградени - на обич, любов, бизнес, сделка, сметка... при всички случаи на договорка. В което не виждам нищо лошо - в смисъл - винаги има договорни елементи. Знам, че грубо звучи, но е факт. А какви да бъдат отношенията между двама души? Това е право на избор и решение на двамата.
Истинските отношения са съюз. Не отворена връзка. Или неангажираща...За мен би било адски обидно, ако някой, в случая - другият ме постави в такова унизително взаимоотношение. Това е ситуация, която или приемаш, защото мислиш като него, или просто нещата не се случват.
И се връщам към думите си по-нагоре. Истинските отношения са съюз между двама души, основани на елементите - доверие, искреност, честност, обич. Изгуби ли се един от елементите, съюзът престава да съществува в истинския си замисъл, защото на неговото място се е настанил елементът лицемерие. И... нищо не е същото. Дори при наличието на секс и дете.
Та... за мен такова понятие като отворена връзка няма. Може стотици хиляди, дори милиони хора да си съжителстват по този начин, направили съзнателния избор да бъдат заблуждавани, лицемерно усмихващи се един на друг, лицемерни ласки, понякога секс, преминаващи от един на друг, това е тяхно право и решение. Оправдания, че имат дете или деца и е необходимо да продължи бракът е толкова ограничено и повърхностно. Все пак има и нещо друго. Възможно е да съществува връзка отворена за други отношения, тогава и двамата съвсем искрено са взели това решение. В този случай не съществува обич. Съществува другото - бизнес.
Никого не укорявам за начина на живот. Интимните отношения затова се наричат такива.

Зимно

Зима
без сняг и романтика.
Докосване
 и слънцето се скрива.
 Ежедневие.
Миг спокойствие.
Тишина.
И идва буря.
Неизбежен
кръговрат.

Ти ме повика, Живот!

Обичам да се ровя в библиотеката на родителите ми.
Преди дни, в една от книгите открих красива картичка до мама с един невероятен текст - стихотворението на Михаил Белчев.
Признавам си, малко познавам поезията му, но стихотворението му много ми хареса и стана любимо!

Тихо шепна на вятъра,
тихо шепна на слънцето,
твоето име ЖИВОТ.

Тихо тръгвам по пясъка,
тихо крия следите ти
в своето тяло, ЖИВОТ.

Тихо слизам при хората.
Тихо влизам в прозорците,
в твоите нощи, ЖИВОТ.

Тихо пия водата ти,
тихо лягам в земята ти,
Ти ме повика, ЖИВОТ.