до желязната врата
боядисана в бяло.
(затова я наричах дантелена)
и тръгвахме към високото
да пуснем хвърчилото-дракон.
Как тичахме, Драконе,
помниш ли?
Весели, луди,
окъпани в смях,
а то - дългоопашатко с криле
и безброй пипала -
боядисани в бяло,
зелено, червено, лилаво...
и синьо,
щастливо ни гонеше.
Крещях опиянена и виках:
"Настигни ме, драконе",
а после
пиехме ледена вода от кепче
и се гонехме със Скокльо
през смях
край старата селска чешма.
Ех, лудории...
Уморени късахме
белите вечни цветя -
маргаритките
и решавахме с тях
нашите невинни детски терзания:
"Обича ме, не ме обича"...
Днес нямаме Скокльо,
но имаме Макс,
вратата все още е там,
в зелено олющена,
и чешмата тече,
но няма го кепчето,
и дългоопашатко го няма,
но имам теб,
Драконе.
