Тя.
Понякога... сякаш, това имаше някакво кой знае какво значение, тя си мислеше какво ли се е случило, каква е "съдбата" на предишните пръстени... Може би ги пазеше, или просто ги беше върнал обратно в магазините. Никога не го попита.
Само ако знаеше... какво ѝ беше подготвила съдбата.

Той.
Знаеше, че трябваше да чака. Имаше търпението и смелостта да го направи, защото знаеше колко забележително упорита е тя.

Последните дни на лятото.
Караха ролери в онази глуха уличка на малкия морски град, когато към компанията му с двамата му приятели изведнъж се приближи едно малко момиченце.
"Може ли, да се присъединя към вас тримата?" Изгледа я. "Малък навлек" си помисли. Това беше щерката на онова семейство, с което баща му щеше да прави някаква сделка по бизнеса им. "Да се... какво?" - я попита намръщен. "Да играя с вас - това искам" "Ама, че нахалница"- си помисли. "На колко годинки си, бате?" "На 7 съм" . "Това остана и с бебетата да играем" - помисли си, но каза : "Дребно, ние се прибираме".
До края на почивката им засече малкото момиченце още няколко пъти. Правеше се, че не я забелязва, но все се изпречваше на "пътя му". Последната вечер бяха шестимата на вечеря в ресторанта им. Сделката беше приключила и семейството си отиваше на следващия ден.
Тогава беше на четиринадесет.

Когато след години я видя, не можа да познае в момичето "малкия навлек". Беше станала хубава - точно негов тип.
"Andro"
Allegrialis

Photo: Pinterest

Тя.

Изненада я. Отново успешно, за негово удоволствие.Тя не харесваше изненадите. Независимо - какви. Струваха ѝ се безсмислено нахлуване в душата и изкуствено предизвикване на емоции.
Когато взе ръцете ѝ в своите, по топлината на треперещите му и някакси несигурни, изненадващо несигурни пръсти, тя разбра, че нещо необичайно, различно ще се случи. Това не беше обикновена ласка и нежност. Погледна го в очите и потъна в синината им. Не усети движението на едната му ръка. Потънала в мислите си и сякаш предвкусваща нещо пикантно, искаше да забави хода на времето.
Усети някаква тежест в ръката си и после... пръстите ѝ изтръпнаха, изплува от дълбочината на синевата и видя най-красивото, най-прекрасното, най-нежното пръстенче в целият му блясък.
Това беше третият по ред пръстен, който той поставяше буквално в ръцете ѝ, неумолимо искайки я, желаейки я за своя.
Тя знаеше, че "друг път" няма да има...
"Andro"
Allegrialis

Photo: Pinterest/ Raymond Lee Jewellers

Отпиваше от чашката с горчиво кафе, вземаше парченца пъпеш и се поклащаше в такт с музиката.
Ех, че готини парчета има Майли.
Мързелив ден... не искаше с нищо да се захваща, а имаше и днес работа по оня закъснял проект, за който толкова се притесняваше в началото на месеца. Постепенно обаче работата като че... сама потръгна и не си даваше много зор.
Какво, ако един ден си позволи да помързелува?
 Не и се искаше да се разхожда из града, в който освен препълнените шумни кафенета, прозяващите се по пейките баби и дядовци и майки с колички, нищо интересно не виждаше.
 В магазините - скука, остарели модели като във всяко малко провинциално градче. Оставяше настрана разбира се... книжарниците, където с часове се ровеше и винаги излизаше с интересна книга.
За този следобед имаше нова книга - ново предизвикателство. И едно сладко изкушение от вчера - вкусния сладкиш, който сама си приготви - с много орехи, шоколад.
Сега се сети, че в чантата си имаше от онзи невероятен черен шоколад - истинско майсторство и елегантен  много фин вкус на чисто какао, лешници и лимон.
Неделята на шоколада!
Allegrialis
"В края на лятото"

Photo: Dia nacional del cacao

"От това, колко голяма е обичта ти към един човек, зависи колко голяма ще е омразата ти към него", "Няма силни жени, има слаби мъже", "За всяка изневяра винаги е виновна жената".
Нарече го самецът-балон с търкалящите се заучени "тези". А в началото на вечерта беше интересно да разговарят.
"Няма правило или алгоритъм за провеждане на интересен разговор" си каза тя и до края на вечерта потъна в така характерното мълчание, което според нея успяваше да усмири по някакъв начин канонадата от заучени готови фрази. Начинът, по който се спука балонът показа за пореден път правотата на мислите ѝ. Загадъчен... друг път.

Отново зарея поглед в далечината и потъна в спомени за едно друго морско лято.
"В края на лятото"
Allegrialis
Photo: Pinterest

Стъпките ѝ потъваха в мокрия пясък. Вълните прииждаха бавно, солената пяна обгръщаше нежно нозете ѝ. Вдигнала поглед към слънцето, бавно вдишваше и издишваше, наслаждавайки се на последните топли дни, и спускаше поглед надолу замислена над снощния разговор.
Морето беше спокойно, както и мислите ѝ.
 Загадъчен беше мъжът, с когото снощи се запозна - доведе го Мел. Сред шума на музиката и радостната глъч  на хората около нея, размениха си по няколко изречения, после оставиха голямата компания и тримата слязоха в бара. Беше тихо, спокойно - само две-три маси бяха заети и на фона на запалени свещи и барокова обстановка можеха да се "чуят".
"В края на лятото"
Allegrialis

Photo: http://www.housebeautiful.com/shopping/home-accessories/g4715/best-fall-candles/

След срещата в офиса си тръгнах. Влязох за малко в тоалетната и на излизане чух: " Нали младата шефка е тук и виж го оня, сега два-три дена ша е посърнал като мишок".
Върнах се обратно, просто любопитството ми надделя да чуя какво ще последва, още повече, че се отнасяше и до мен репликата.
 Друг глас: " Навремето си пиех кафето с нея. Ама виж сега с кви парцалки модни го раздава, разни коли, а е близка и с баш големия бос..."
 Мълчание...
 Отново първият глас: "Ти не обсъждай хората, глей си работата, да ни те изритат, че оня горе не е много в ред".
Гласът, който ме коментираше ми беше познат.
 Излязох, защото се почувствах неудобно, че подслушвах. Видях момичетата.
 Дааа, позната физиономия.

Навремето...
Преди две години.
Обади ми се една позната (във Фейсбук  се запознахме, а после няколко пъти се виждахме по повод различни каузи и така се опознахме) да помогна на нейна братовчедка да започне работа. Момичето нямало никакви доходи, а след смъртта на родителите си съвсем не издържала, била депресирана, без работа, била добро момиче и просто трябвало да и се помогне. На възраст беше по-малка от мен с две години.
Имах възможност да помогна и уредих среща.
Разглеждах CV-то, поканих я да излезем на терасата на офиса и там да пием кафе, докато разговаряме. Исках да се отпусне, виждах, че е притеснена.
От разговора, който последва разбрах няколко важни неща - че ще може да изпълнява поставените задачи и профилът и отговаря напълно на позицията, която ще заеме. Звъннах на А., предупредих го, че имам човек за позицията. От следващата седмица беше назначена на работа.
Повече не се видяхме. Офисът беше в родния и град, а през времето, когато ходех там по работа не се засичахме.
Та... това беше "навремето", когато си беше пила кафето с мен...
Не исках благодарност, но ме засегна злобата и завистта. "Баш" големия бос беше съдружник на баща ми, и близостта ми с него е различна от това, което имаше предвид. За "парцалките и колите" дори не ми се мислеше.

"Познатата" физиономия ме погледна и каза: Не знаехме, че сте тук. Извинете.
Погледнах я и излязох.
Allegrialis

Искаше и се да му покаже колко е силна, как умее да взема решения, но и да обединява и работи екипно, колко много се старае да избяга от стереотипа. Колко успешно преодолява бариери в отношенията с хората, как умее да увлича в идеите си и постига набелязаните цели.

А някога,някога някой и беше казал, или някъде беше прочела, че мъжете в по-голямата си част не харесват силни и умни жени, че търсят да имат до себе си слаби характери, които да защитават от несигурността им, да им помагат дори в онзи смисъл, който така я дразнеше и правеше жените зависими от партньорите им, но те... не го разбираха.

Надяваше се, че той ще оцени по достойнство качествата и уменията и.
Но, беше време на сблъсък.
Сблъсък на силни характери.
Allegrialis

Отвън нахлуваше студ, съвсем непривичен за това време. Мислеше си, че уютът у дома ще прогони като някаква магия проблемите, но не я напускаше мрачното настроение. Вятърът танцуваше в комина и се опитваше да разведри душата и.

Направи избора си. Беше мъчително, но трезво решение, точно каквито са всички избори, които имаме смелостта и отговорността да правим сами, без ничие чуждо влияние и се оставяше на времето, за да се наслади на решението си. 

Това с нищо не помагаше на моментното и настроение, но знаеше, че няма да продължи дълго, защото беше уверена в правилността на своя избор.

Отвори прозореца широко и пое дълбоко дъх.

 Есента влезе в дома.

Allegrialis
Photo: Pinterest

Есента е цветна магия, спокойствие, уют.
Есента е тихо щастие.
Allegrialis

Някои хора често сменят маските си.
 Най-уязвими са онези, поставили на лицата си БЕЗРАЗЛИЧИЕТО. (Има много синоними.)
Под тази форма често се крие дълбоко наранена душа.
 Провокирана от събитие, някаква случка, дори малък жест се случва истинската същност на чувственост да излезе от дълбочината и отново да се превърне в истинския човек, когото познаваме.
И нека ме опровергаят, че хората се променяли драстично... Продължавам да твърдя, че човекът в основата на характера си остава един и същ.
 Променят се обстоятелствата и душата се скрива за определено време, за дълго... а понякога остава с маската на безразличието за цял живот.
Съжалявам тези хора. Много. На тях не може да им се помогне. Те са направили своя избор - да не се усмихват сърдечно, да не се радват на детски смях, на хората, на природата.
Изборът ни прави различни.
Allegrialis