Кой е Лео?

Телефонът звъни. Андрей пита дали всичко е наред... Разбира се, само след половин час ще се видим. Уговаряме къде да се срещнем, за да „прехвърлим” майка му в неговата кола, откъдето те ще продължат за М. Облекчено въздъхвам – няма да отседне в дома ми. Старая се да не го показвам. Не, не съм лицемерна. Просто не искам да обидя Веселина. През изминалите дни съм уморена, разкъсвам се от задачи – мои и ... такива общи с Андрей. Мноооого са дините вече, които нося и под двете мишници и се питам докога ли ще я карам така. Изход и варианти много, въпросът е там, че правя сама изборите си и глася приоритетите си така, че да съм доволна от себе си. Всъщност, откровено казано, искам и другите да са доволни. Е, така се случва понякога, че в стремежа си да угодя – въпреки, че ползите са и мои – защото имаме и общ бизнес, освен моите отговорности към натрапеният  ми от семейството ми – в крайна сметка една по една дините се изтъркалят... и се оказват уж моите важни приоритети., хързулнати по нанадолнището. И все догонвам и се надпреварвам с времето. За сметка на чуждите. И то, когато мога без да отдавам толкова от усилията си, просто да „бера” наготово плодовете... И никой не би ме укорил. Чудя се на кого и какво се опитвам да доказвам. Но, само понякога. И как си мечтая, денонощието да е поне от 36 часа, за да успявам с всичко. Този, на когото все исках да доказвам и все се мъчех да го правя покорявайки си мои набелязани върхове - колко силно и мъжко момиче съм, как умея да се справям сама с много от нещата, как умея да поемам отговорности от малка,, и колко искам  да разчита на качествата ми и това, което ми е дал като възпитание,  – вече го няма... Не мога и да го заместя... зная го. И не, не съм силна.

Питам Веселина дали иска да спрем някъде да се освежи, да пием кафе... Предпочита да продължим.

Отново си мисля за думите на Андрей и уловената от мен тревога в думите му, дали всичко е наред... Опасява се да не съм „ обезкостила „ мама... толкова ми е ясно. Познава ни и двете.

Веселина вади нещо от една от торбите, шуми няколко минути с целофан, дърпа, къса...

Вади някакви сладки и започва да яде, кани и мен. Отказвам. Мисля си, че можеше да попита, дали в колата ми се яде... не й правя забележка. Гладна е сигурно, нека да си хапва. А със сигурост е и уморена. Имам две бутилки с кола, предлагам и - тя с удоволствие приема. Сещам се, че не съм обядвала, а карам от сутринта на кафета и няма да ми е за първи път да вечерям в късните часове. Направо си мечтая за топло мляко с какао и препечена филийка с боровинков конфитюр... А може и парченце шоколад... и някакъв плод... Да, ама кой знае какво има в хладилника ми... Мляко със сигурност има... от два-три дни...  Каквото има – това ще ям. Умората е по-силна от глада ми.

Навлизаме в Пловдив. Минути и ... вече съм сама в колата. Преди да потегля виждам Андрей, че ми прави знак да изляза. Пита ме как съм, как се чувствам... Изглеждала съм уморена. Благодаря му за съчувствието и го казвам с ирония. Той не я долавя... Изведнъж се сещам и го питам – кой е Лео. „Този пък кой е?” на свой ред ме пита и той. Ясноооо, мама нищо не му е казала. Той от две седмици е в С. и П., тя пристигна от Германия... Направо тоя Лео стана някаква мистична фигура. Доколкото разбрах, Лео си стои във Варна в домът им. Явно са го оставили на домашната помощница, защото не си представям баща му да се занимава с любимецът на мама, който и да е той... Сбогуваме се и се уговаряме в петък да се видим в С.. Значи иска и присъствието ми, а не е наложително, защото всичко по проекта е наред, но нали и мама ще е там... После разбирам, че в събота  ще пътуват за Варна. Няма да остават у дома, да не се тревожа с някакви приготовления. И... искрено се надявам, мисля си, да е така, защото знае, че изненади от такъв характер не ми харесват.

------------------

Събота, 09.00 ч.

На закуската разговаряме тримата. След два-три часа потегляме, аз - към дома, те за Варна.  Веселина говори с някого по телефона и пита как се чувства Лео. Разговорът й е към своя край, а аз поглеждам настойчиво Андрей. Той улавя погледа ми и пита майка си, за кого се притеснява.

Не се притеснявала, всичко било наред с Лео. О, ама Андрей не бил запознат с това прекрасно същество.

Любопитството направо ме изгаря... И онази изстрелва „ А аз му нося и една играчка от Германия”. Е, това ме довършва... и... Лео! Лео бил една очарователна, малка, сладка маймунка!  И двамата онемяхме...  Отпивайки кафето си го разлях, и почти задавяйки се, истерично се изкикотих... Такова любопитство... да разбера и накрая... маймунка!

Веселина учудена ме поглежда. Какво ще й обяснявам, че не съм я слушала ли... и кой знае, още колко неща съм пропуснала... 

ЧЕСТИТА ПЪРВА ПРОЛЕТ!

Един час от една моя вечер

Вторник, 18.00 ч.
Тръгваме от аерогарата на път за дома. Делят ни два часа...
Посрещнах Веселина - майката на най-добрия ми приятел. Настанявам я в колата ми заедно с огромните четири куфара и две чанти - торби. Лелее, велико преселение. Кой знае с какво е натъпкала тия куфари?
Пускам си любимия Енрике. Обожавам песните му. След втората песен, Веселина промърморва под нос - " ама, че е сладникав".
Какво пък, мисля си - нормално, не всеки го харесва. Не е и задължително. Ама, че дума... Казвам и любезно, че мога да го сменя с таткото. Онази - "ооо, и той е същата боза". 
Боза, друг път... Слушам и двамата Иглесиас - много нежни, темпераментни, романтични. Но, хората сме различни, нямаме еднакви вкусове, и... слава Богу, че е така. 
Избирам Вангелис. И тук сбърках. Пускам Шопен... ооо, неее.
Направо я питам, какво иска да слуша... Опулена ме гледа... Сякаш съм гадателка и разчитам по погледи нечии музикални вкусове. И какво, че е майка на Андрей? Да не сме обсъждали музикалните предпочитания на майка му... Чаааак сега се сещам, че почти нищо не зная за нея... В смисъл - какво харесва - какъв стил музика слуша, какви филми гледа, какви книги чете...  Зная само, че е адски любопитна и настоятелна в исканията и желанията си, почти нахална и много властна жена. Виждала съм я на събранията ни във фирмата,  и един, всъщност два пъти ни е гостувала в Пловдив.
Мълчим. Мисля си за мои неща. Как ми се иска, вече да съм в леглото с любимата книга... толкова съм уморена.  А през ума ми минава и мисълта за проблема с италианците и доставката, и как ще се справи със ситуацията Миро. Защо не се обажда...
 Изведнъж чувам гласът й... говори ми за някакъв Лео. Мисля си, защо ли ме занимава. Лео това, Лео онова. Лео се качил на рамото й... и така го хранела. Брей, какво пропуснах ... Досрамява ме да питам.  
Поглеждам я крадешком. Не изглежда зле за годините си. Облича се стилно, гримира се умерено и винаги е с изряден маникюр. Не харесвам прическата й... и си мисля, че ако я смени би изглеждала поне с пет-шест години по-млада. С тая "кошница" на главата изглежда дори по-стара от 55 годишна дама. Хммм... пита ме нещо за някаква Таня. Трябва да се вслушвам в думите й, защото ще си помисли, че нарочно, обидена заради музиката я пренебрегвам... Пита ме, дали имам нещо на Таня Боева. Ох, тази пък коя е, за Бога.. Не съм я чувала...
Облещи очи и ме пита - "А за Ивана и Преслава чувала ли си"... Чувала съм и още как, Веселина - не ги понасям тия чалгаджийки... но й казвам, че нямам такава музика... 
Еее, само ако съм знаела и Лео как им се радвал и дори танцувал, представям ли си? Трудно ми е да си представя "нещото" наречено Лео. Дали не е папагалче? Но, пък да танцува...
Кой е Лео?
Някой друг път ще Ви кажа...

Няма силни жени. Всичко е измислица и плод на болна от амбиции женска фантазия.

Има жени с комплекси, които искат да доминират над мъжкото съсловие, които загърбват естествените си и физиологични преимущества като това да бъдат майки, да изграждат семейство и сигурност на децата си, в името на кариера. Предпочитат свободата си, собственото си его, личното си пространство пред отговорността да бъдат родители и свързани истински с един мъж. Имат си кученца, котенца, папагалчета и други домашни любимци. Отдават се на каузи, искат да изглеждат в очите на обществото повече мъже от самите мъже. В желанието си да доказват силата си, някои от тях изпадат в комични ситуации сблъсквайки се реално с един истински силен мъжки характер. В този случай - бягат като ужилени, защото сблъсъкът на характери разкрива истинската им същност на слаб пол.

Да, аз съм жена. Не се притеснявам да кажа, че съм слаба. Но, имам силен характер. Не подценявам мъжката сила и различният, истински мъжки характер. Успявам и налагам в своя живот истинската ми воля за независимост, свобода именно с признаването на мъжката сила.

Още една дъждовна утрин...
Още един дъждовен ден...
Обожавам капките дъжд, стичащи се по прозорците. 

Много обичана...

Две думи, които осмислят живота ми.