Времето е река, поток от събития и течения, които бавно ни подминават.
Всички ние сме част от него.
Актьори. Наблюдатели. Неми свидетели.
 Всеки един от нас е втъкаван в историята. Всички ние живеем на нейната крайна спирка, на последния аванпост на времето.
Бъдещето е вечност.
Ала миналото ни е общо.
Историята.
Онази, която познаваме.
И онази,  за която никой от нас не подозира.

"Успоредни живописи" от Плутарх

Да изхвърлиш нещо е най-лесно...
И няма значение как е изхвърлено - винаги свършва на боклука!!!

Това ли са лъжите?
Това, което казваш, когато си изплашен?

Не съм магьосница
 да връщам времето назад
заради някого!

Правото на избор за начина ми на живот е МОE!

Доскоро си мислех, че времето може да преформулира поведението на невъзпитания човек. Чрез ситуациите. Житейските. Пълни глупости! В основата си, той си остава винаги същия нагъл и двуличен, невъзпитан индивид.

На тези хора им харесва да навлизат в чуждо пространство, но не понасят, когато някой постъпва по подобен начин с тях.
Много странно, как на милиметри едно нахлуване в личното пространство, без да преувеличавам, може да се окаже близо до своеобразен терор над личността.
О, свободолюбива ме наречете, не - заядлива...
Мога да игнорирам подобно поведение на невъзпитан човек, дали ще е познат или непознат, мога да поискам да се преструвам, че не ме засяга, но не мога да си представя, че е естествено поведение.

Ако сте щастливи в своята душевна къщурка - чудесно. Но, бъдете смирени, защото щастието нали знаете, колко непостоянна времева величина е...
Проблемът е много погрешното мерене. Хората обичат да си мерят това-онова и често пъти го правят погрешно. От завист и лицемерие.
Под формата на загриженост, злобното и невротично човече, което не е наясно със собственото си съществуване си позволява отвреме-навреме да наднича в чужди чаршафи и грижовно да пита : "Кога, казваш, ще е сватбата ти?"...
Колкото повече вниманието на тези хора е концентрирано в глупаво-безсмислено и парадоксално губене на време, толкова и все по-често ще им се случва онази липса на стойностни щастливи мигове. Лични.
Финият механизъм на толерантност и добронамереност, който ритмично  тиктака в нас, заслужава ли да бъде изваждан от ритъм, ей така?
Или... това е начинът им за постигане на душевно равновесие?
 Простете ми. Исках да кажа - душевен оргазъм.

Знам, че трудно се поддържа баланс в отношенията с другите, но трябва да има граници. Ако не ни харесва думата, може да определим тактичното, възпитано поведение с правила. Собствени. Задължителни за всеки културен човек.

Един нищо незначещ въпрос, нищо неструващ, много безсмислен от погледа ми на човек уж широко скроен, но зададен от нездраво любопитни хорица, подтикна мислите ми да се превърнат в думи.
Та... дали "ще има сватба"?
Какво, ако НЯМА?
КАКВО, ако има?
Това лично мое житейско събитие ще обогати ли и достави ли някому естетическа или ... (Вие кажете точната дума!) наслада?

Той: Нося ти подарък. Знам, че много ще те зарадва.
Аз: Знаеш, че не искам подаръци...


Втора седмица започваме в Шотландия.
 Сред красота - чисто, подредено, изискано, в същото време луксозно-чаровно, не и отблъскващ мутробарок, на който така и не свикнахме, и всеки път се чудя как да отклонявам поканите на разни негови познати. А тук е различно и като се замисля, сърцето ми се свива от болка - как е възможно да сме толкова различни по манталитет.

В края на първата седмица, Бренда ме стъписа сериозно с въпроса си - дали наистина съм българка. Самата тя е живяла пет-шест месеца в София и никак не е очарована от нас - българите. За нея беше странно, да вижда как ставам всяка сутрин рано и тичам. Странно и беше и това, че не любопитствам относно личния живот на семейството и, частица от което вече е и мое. И все пак, останах поласкана и от останалите според нея нетипични за българина характерни черти, които притежавам.

Толкова съм притеснена от подаръка, че не смея да го отворя.
Решихме да излезем сред природата - просто отворихме вратата на малкото имение и се оказахме на една малка височина - без дървета. Тогава, той ми подаде пакета и го отворих.
Невероятно! Никога не съм очаквала нещо подобно! Толкова ме зарадва - върнах се мислено в детството и заподскачах като луда... Прегърнах го и почти изписках от щастие... Лудост! В ръцете си държах най-красивото хвърчило на света! О, Боже. Толкова обичах да тичам и се гоня с вятъра, а хвърчилото да маха весело с крилца и развява щастливо опашка...
И всичко се случи отново! Сега!

Празник на душата.
Три седмици щастие.

Какво чудесно лекарство е пилешката супа приготвена от приятел.

И не... Не супата е лекарството, а приятелството. 

Без излишни думи, ненатрапчиво, но в най-труден момент доказано с един толкова красив жест на внимание...

Трогната съм.