Срещата с един невероятно различен непознат човек може да те промени до неузнаваемост. Дори временно. Дори само за малко. Но, промяната е факт. Да, макар и само "козметична".
Промяната е видима за хора, които те познават добре, за останалите - си същият човек, с когото понякога случайно се срещаш, случайно комуникираш.
Той: Ще се прибереш ли по-рано тази вечер?
Аз: Да, нищо не ме задържа.
Погледът му е смайващ. Сините му очи са запомнящи се. По-тъмни са, по-дълбоки, по-кристални от всички, които съм виждала. А косите му - небрежно разбъркани.
Той е красив. Най-милото и прекрасно детенце, което съм виждала.
На 10 години е.
Сигурна бях, че ще го видя тази вечер. Нещо неудържимо ме теглеше към него. През целия ден мисълта ми беше заета с толкова нестандартното ни общуване.
Обичам да идвам в това малко магазинче. В него има всичко, от което понякога се нуждая... дори само една истинска неподправена усмивка от собственичката. Много е тихо, спокойно.
Отпред има малка масичка и когато има хора, сядам и изчаквам на чашка кафе под великолепната сянка на едно старо дърво.
Един ден го видях. Седеше сам на масичката и рисуваше. Приближих се, усмихнах се и надникнах да видя рисунката. Скри я - затвори скицника и влезе в магазина. Отиде зад щанда и после... "потъна" сякаш навътре.
Излязох и седнах. И... тогава тя дойде и ми разказа за него.
Единственият й син. Няма приятели. Не общува с никого, страхува се от докосване, от възможността някой да го заговори. Той не говори. Не защото не иска, а защото не може. Така е роден. Разказа ми с мъка за заболяването му... И колко са малко моментите, в които той може да общува истински с тях - родителите си. През останалото време, той е в собствения си свят. Невидим за околните.
Не смеех да я попитам има ли друго дете. Очевидно беше, че няма.
Често ходех там. Понякога се застоявах, друг път просто набързо си напазарувах нещичко и се прибирах. И все по-често го виждах. Един ден просто дойде и седна при мен.
Не смеех да дишам. Не смеех да го погледна. А толкова исках да почувства, че срещу него има
човек, който се опитва да го разбере и... който търси компанията му.
Не от съжаление. Не от любопитство. А от желание да успее да осъществи контакт.
Да, неудържимо исках да проникна в неговия свят.
Един ден седна и ми се усмихна. Потънах в погледа му.
Тази вечер исках да се прибера по-рано.
Духаше силен вятър и обръщаше косите ми. Лудуваше с бялата ми дантелена рокля, а прашинките носени от вятър играеха в луд танц около мен. Исках да избягам. Да се скрия.
Седнах при него на масичката. Беше зает - потънал в мислите си, погледът му се рееше надалече. Изведнъж усетих очите му върху ръцете ми. Проследих погледа му и видях, какво го е впечатлило. На лявата си ръка носех сребърен пръстен с голяма бяла роза. Много красив. Свалих пръстена и му го подадох. Не му обърна внимание. Погледът му остана съсредоточен върху ръката ми. Бавно я протегнах към него и му се усмихнах. Усетих как ръцете му обгръщат ръцете ми. Бавно взе ръката ми в своята и я прилепи до поруменялото си лице. Нежно погалих бузичката, спуснах ръката си по палавите му коси и видях щастливия му поглед. Видях и майка му. Беше зашеметена и стоеше до врата безмълвно плачейки.
Не смеех да мръдна от мястото си. Не смеех да дишам. Отново.
Душите ни общуваха. Неудържимо. Радостно. Щастливо. Потъвах в неговия свят, а той откриваше моя.
Тръгнах си с една от най-красивите му картини. Беше само за мен рисувана.
Но, носех и нещо много по-важно - частица от един красив самотен безмълвен свят, който за минути ми беше подарен и споделен, и... който запазих само за себе си.
Закъснях за вечерята.
