Започна новата учебна година.
И отново - на 15 септември.
 Да се чуди човек, като изключим децата, на кого е нужна такава голяма лятна ваканция!? А после цяла година препускат като луди по учебния материал и всички вкупом се тръшкат, че учениците били претоварени...

Всеки родител желае детето му да получи най-доброто и адекватно образование. Някакси понякога се измества фокусът и родители и ученици вместо да се интересуват от предстоящите реформи в образователната система, нищят тоалетите за първия учебен ден.
Други пък още от сега пожелават на невръстните си питомци без много труд да постигнат всичко!
Такива родни недоразумения, които с присъщия си селски манталитет мислят само за ядене, пийване, по цял ден онлайн в социалните мрежи, наслаждавайки се на снимките, които споделят с многобройните си приятели - от заведения, кръчмички - на масичка по биричка, кебапченца и салатка, облечени като за карнавал, но пишейки полуграмотно преписани неумело (от тук изреченийце, оттам - думичка и статусчето - готово!) чужди мисли, представяйки ги за свои "добре" възпитават децата си... в стил български ВИП Брадър.
Но, когато познаваш културата, образованието, социалната среда и липсата на интелект у подобни родители (предимно мами) няма нужда да се питаш за тотално вихрещият се чалга поп-стил трайно наложен в горката ни многострадална Родина.

Та... нова учебна година - нов късмет!
Да са живи и здрави всички, които милеят за българския дух и грамотност!
На онези, които въпреки пошлостта, въпреки арогантността, демонстрирана през останалото време - извън чудесния 15 септември, когато всички издигат в култ образованието и културата, а през цялото време учат децата си, че важното в този живот е дали имаш пари, а не какво си учил - пожелавам успех, знания и ученолюбие!

С луната се прегръщаме
за лека нощ!

сн.

Picturesio.info

Лесно е да се каже: "Не се оплитайте в емоции, които могат до доведат чувствата Ви до безпорядък."

 Всеки човек може да изпадне под влияние на неприятни преживявания, но никога не трябва да забравя, че е свободна личност.

Ако Ви трябва време, за да си извлечете поука от случилото се - намерете го. Но, никога не трябва да оставате на място, на което изпитвате болка.
Allegrialis

Сн. candlelight - DeviantArt

Човекът е единственото животно, което изпитва нужда да украсява труповете на своите жертви, за да изостря апетита си. Погледни тези резени от трюфели, пъхнати под кожата на кокошките и образуващи симетрична рисунка, тоя фазан, след изпичането на който така изкусно са сложили отново човката или опашката...
Жорж Сименон

Измислени и фалшиви приятелства.
Странно е, как хората губят времето си с хора, които не заслужават и минута от вниманието им. И все пак го правят. Някои - целенасочено. От скука. Така се забавляват, докато им омръзне. Други пък  така изграждат живота си - също целенасочено. Такива са ценностите им и за тях това никак не е странно, а в реда на нещата.
Всичко е толкова ненормално, толкова пропито с лицемерие, че се чудя, как тези хора оцеляват душевно... Защото едно е да носиш маска през деня, а вечер прибирайки се си друг човек, а друго животът ти така да е изграден във всички аспекти.
Трудно е да си естествен, искрен, защото преобладаващата част от хората са фалшиви помежду си. Изграждат фалшиви взаимоотношения, фалшиви връзки.
А как се гледат в огледалото се питам? Как понасят фалшивата си усмивка?

Срещата с един невероятно различен непознат човек може да те промени до неузнаваемост. Дори временно. Дори само за малко. Но, промяната е факт. Да, макар и само "козметична".

Промяната е видима за хора, които те познават добре, за останалите - си същият човек, с когото понякога случайно се срещаш, случайно комуникираш.

Той: Ще се прибереш ли по-рано тази вечер?

Аз: Да, нищо не ме задържа.

Погледът му е смайващ. Сините му очи са запомнящи се. По-тъмни са, по-дълбоки, по-кристални от всички, които съм виждала. А косите му - небрежно разбъркани. 

Той е красив. Най-милото и прекрасно детенце, което съм виждала. 

На 10 години е.

Сигурна бях, че ще го видя тази вечер. Нещо неудържимо ме теглеше към него. През целия ден мисълта ми беше заета с толкова нестандартното ни общуване.

Обичам да идвам в това малко магазинче. В него има всичко, от което понякога се нуждая... дори само една истинска неподправена усмивка от собственичката. Много е тихо, спокойно.

Отпред има малка масичка и когато има хора, сядам и изчаквам на чашка кафе под великолепната сянка на едно старо дърво. 

Един ден го видях. Седеше сам на масичката и рисуваше. Приближих се, усмихнах се и надникнах да видя рисунката. Скри я - затвори скицника и влезе в магазина. Отиде зад щанда и после... "потъна" сякаш навътре.

Излязох и седнах. И... тогава тя дойде и ми разказа за него.

Единственият й син. Няма приятели. Не общува с никого, страхува се от докосване, от възможността някой да го заговори. Той не говори. Не защото не иска, а защото не може. Така е роден. Разказа ми с мъка за заболяването му... И колко са малко моментите, в които той може да общува истински с тях - родителите си.  През останалото време, той е в собствения си свят. Невидим за околните.

Не смеех да я попитам има ли друго дете. Очевидно беше, че няма. 

Често ходех там. Понякога се застоявах, друг път просто набързо си напазарувах нещичко и се прибирах. И все по-често го виждах. Един ден просто дойде и седна при мен. 

Не смеех да дишам. Не смеех да го погледна. А толкова исках да почувства, че срещу него има

човек, който се опитва да го разбере и... който търси компанията му.

Не от съжаление. Не от любопитство. А от желание да успее да осъществи контакт. 

Да, неудържимо исках да проникна в неговия свят. 

Един ден седна и ми се усмихна. Потънах в погледа му.

Тази вечер исках да се прибера по-рано. 

Духаше силен вятър и обръщаше косите ми. Лудуваше с бялата ми дантелена рокля, а прашинките носени от вятър играеха в луд танц около мен. Исках да избягам. Да се скрия. 

Седнах при него на масичката. Беше зает - потънал в мислите си, погледът му се рееше надалече. Изведнъж усетих очите му върху ръцете ми. Проследих погледа му и видях, какво го е впечатлило. На лявата си ръка носех сребърен пръстен с голяма бяла роза. Много красив. Свалих пръстена и му го подадох. Не му обърна внимание. Погледът му остана съсредоточен върху ръката ми. Бавно я протегнах към него и му се усмихнах. Усетих как ръцете му обгръщат ръцете ми. Бавно взе ръката ми в своята и я прилепи до поруменялото си лице. Нежно погалих бузичката, спуснах ръката си по палавите му коси и видях щастливия му поглед. Видях и майка му. Беше зашеметена и стоеше до врата безмълвно плачейки.

Не смеех да мръдна от мястото си. Не смеех да дишам. Отново. 

Душите ни общуваха. Неудържимо. Радостно. Щастливо. Потъвах в неговия свят, а той откриваше моя.

Тръгнах си с една от най-красивите му картини. Беше само за мен рисувана. 

Но, носех и нещо много по-важно - частица от един красив самотен безмълвен свят, който за минути ми беше подарен и споделен, и... който запазих само за себе си.

Закъснях за вечерята. 

Искаше му се да си тръгне. Но страхът да не изглежда малодушен го възпря.
Гюстав Флобер

Седим и пием кафе в центъра на Лондон с един мъж, с когото имам удоволствието да работя през последните две години. Един от малкото хора, които трайно ме впечатляват с непринуденост, интелигентност. Искам да получа отговори на въпросите, които ме вълнуват през последните дни. Свързани са с неговите идеи, вече намерили приложение в организацията на работата ни. Знам, че най-лесно това се постига в неформална обстановка, когато е възможно да се разговаря непринудено и спокойно. И не се лъжа. Питам го от колко време тези идеи са "узрявали" в главата му и отговорът ме връхлетя като буря - неочаквана, разтърсваща. Повече от година обмислял дали да ги сподели. Благодаря му за откровеността и на свой ред му казвам, че ако зависи (в същност - зависи!) от мен - бих го уволнила веднага.
На откровеността с откровеност.
Не разбирам мотиви като - "как да споделя, като ме е страх, че ще ми се смеят" и всякакви други варианти на страха - подигравка, подмятания, страх да не изглежда прекалено напорист, да не изглежда подмазвач и ... т.н. Малоумни оправдания, които умът ми не побира. Не разбирам.

Ех, ако хората можеха да говорят открито, ако умееха да общуват искрено, колко много недоразумения биха избегнали. И колко различни биха били взаимоотношенията им. Защото страхът е като онова миниатюрно (а всъщност - грамадно) винтче, което спира движението на колелото... и то изпада в безвремеви застой, докато се появи някой смелчага и просто го изхвърли.