Кой е Лео?

Телефонът звъни. Андрей пита дали всичко е наред... Разбира се, само след половин час ще се видим. Уговаряме къде да се срещнем, за да „прехвърлим” майка му в неговата кола, откъдето те ще продължат за М. Облекчено въздъхвам – няма да отседне в дома ми. Старая се да не го показвам. Не, не съм лицемерна. Просто не искам да обидя Веселина. През изминалите дни съм уморена, разкъсвам се от задачи – мои и ... такива общи с Андрей. Мноооого са дините вече, които нося и под двете мишници и се питам докога ли ще я карам така. Изход и варианти много, въпросът е там, че правя сама изборите си и глася приоритетите си така, че да съм доволна от себе си. Всъщност, откровено казано, искам и другите да са доволни. Е, така се случва понякога, че в стремежа си да угодя – въпреки, че ползите са и мои – защото имаме и общ бизнес, освен моите отговорности към натрапеният  ми от семейството ми – в крайна сметка една по една дините се изтъркалят... и се оказват уж моите важни приоритети., хързулнати по нанадолнището. И все догонвам и се надпреварвам с времето. За сметка на чуждите. И то, когато мога без да отдавам толкова от усилията си, просто да „бера” наготово плодовете... И никой не би ме укорил. Чудя се на кого и какво се опитвам да доказвам. Но, само понякога. И как си мечтая, денонощието да е поне от 36 часа, за да успявам с всичко. Този, на когото все исках да доказвам и все се мъчех да го правя покорявайки си мои набелязани върхове - колко силно и мъжко момиче съм, как умея да се справям сама с много от нещата, как умея да поемам отговорности от малка,, и колко искам  да разчита на качествата ми и това, което ми е дал като възпитание,  – вече го няма... Не мога и да го заместя... зная го. И не, не съм силна.

Питам Веселина дали иска да спрем някъде да се освежи, да пием кафе... Предпочита да продължим.

Отново си мисля за думите на Андрей и уловената от мен тревога в думите му, дали всичко е наред... Опасява се да не съм „ обезкостила „ мама... толкова ми е ясно. Познава ни и двете.

Веселина вади нещо от една от торбите, шуми няколко минути с целофан, дърпа, къса...

Вади някакви сладки и започва да яде, кани и мен. Отказвам. Мисля си, че можеше да попита, дали в колата ми се яде... не й правя забележка. Гладна е сигурно, нека да си хапва. А със сигурост е и уморена. Имам две бутилки с кола, предлагам и - тя с удоволствие приема. Сещам се, че не съм обядвала, а карам от сутринта на кафета и няма да ми е за първи път да вечерям в късните часове. Направо си мечтая за топло мляко с какао и препечена филийка с боровинков конфитюр... А може и парченце шоколад... и някакъв плод... Да, ама кой знае какво има в хладилника ми... Мляко със сигурност има... от два-три дни...  Каквото има – това ще ям. Умората е по-силна от глада ми.

Навлизаме в Пловдив. Минути и ... вече съм сама в колата. Преди да потегля виждам Андрей, че ми прави знак да изляза. Пита ме как съм, как се чувствам... Изглеждала съм уморена. Благодаря му за съчувствието и го казвам с ирония. Той не я долавя... Изведнъж се сещам и го питам – кой е Лео. „Този пък кой е?” на свой ред ме пита и той. Ясноооо, мама нищо не му е казала. Той от две седмици е в С. и П., тя пристигна от Германия... Направо тоя Лео стана някаква мистична фигура. Доколкото разбрах, Лео си стои във Варна в домът им. Явно са го оставили на домашната помощница, защото не си представям баща му да се занимава с любимецът на мама, който и да е той... Сбогуваме се и се уговаряме в петък да се видим в С.. Значи иска и присъствието ми, а не е наложително, защото всичко по проекта е наред, но нали и мама ще е там... После разбирам, че в събота  ще пътуват за Варна. Няма да остават у дома, да не се тревожа с някакви приготовления. И... искрено се надявам, мисля си, да е така, защото знае, че изненади от такъв характер не ми харесват.

------------------

Събота, 09.00 ч.

На закуската разговаряме тримата. След два-три часа потегляме, аз - към дома, те за Варна.  Веселина говори с някого по телефона и пита как се чувства Лео. Разговорът й е към своя край, а аз поглеждам настойчиво Андрей. Той улавя погледа ми и пита майка си, за кого се притеснява.

Не се притеснявала, всичко било наред с Лео. О, ама Андрей не бил запознат с това прекрасно същество.

Любопитството направо ме изгаря... И онази изстрелва „ А аз му нося и една играчка от Германия”. Е, това ме довършва... и... Лео! Лео бил една очарователна, малка, сладка маймунка!  И двамата онемяхме...  Отпивайки кафето си го разлях, и почти задавяйки се, истерично се изкикотих... Такова любопитство... да разбера и накрая... маймунка!

Веселина учудена ме поглежда. Какво ще й обяснявам, че не съм я слушала ли... и кой знае, още колко неща съм пропуснала...