6.
Затворих вратата след себе си. Частица от секундата и... се върнах обратно в дома му.
Всъщност... нямаше за какво да му прощавам, нито той - на мен. Носех вина за скарването ни точно толкова, колкото и той.
Беше елементарно, незначително, а си разменихме тежки реплики и не си говорехме в продължение на четири години. Разбира се, когато се срещахме по някакъв повод на обществено място се поздравявахме като си кимвахме, но толкова. Никой не направи крачка към сдобряване, да поиска извинение. Длъжна бях да го направя в името на доброто ни приятелство, на истинските мигове на радост, които изпитвахме когато си говорехме с часове за изкуство, литература.
И заседна това дълго мълчание като буца тежест в душата ми.
Харесвах го, ценях миговете с него, със семейството му, с обкръжението му. Знаех, че и той изпитва същото. И все пак... и днес се питах, защо, защо никой от двамата не направи крачката.
Нима приятелството ни е било фалшиво, изтъкано от лицемерие? Имаше една-две дребни душици, които се въртяха около нас, кацнали като мухи на мед... Това ли бяхме един за друг? Досадни мушици... Едва ли... Чувствата ми бяха искрени. Сигурна бях в своите. Дори в неговите.
Никога нито един от двамата не прекрачи границата. Не защото, той имаше семейство, или, че беше по-голям, почти на годините на баща ми. Уважението, което изпитвахме един към друг беше по-силно от онова привличане между мъж и жена.
Когато ми казаха, че е тежко болен и много иска да ме види и че трябва да уточня деня и часа на посещението си... в този момент ми се искаше да зарежа всичко край мен и веднага да тръгна. А още не знаех къде се намира - дали е в страната или у дома си във Варшава.
-------
Чифт футболни обувки, подарени ми от известен футболист се превърнаха в повода да замразим приятелството си.
Като страстен колекционер (на какво ли не) той поиска да ги има. Разбира се, отказах. И така дойдоха обидните реплики. Несериозно.
До деня, когато ми се обадиха.
Поисках повече информация за състоянието му, потърсих хора от бившето му обкръжение, нищо съществено не научих. От брат му разбрах колко сериозно е болен, а семейството му си живее във Варшава, а никой от най-близките му приятели не го посещава...
Представях си самотата му. За него със сигурност по-болезнена от болестта му. А светът му, скрит зад четири стени и хора, съвсем непознати, които се грижат... обгрижват болното му тяло, а душата му тъгува и... гладува.
Представях си каква мъка за него е липсата на близки, сродни души и... обидно ниското интелектуално ниво на онези около него.
-------
Отрязах от любимата му торта - гараш две големи парчета, сложих в торбата плодовете, които знаех, че обича и тръгнах.
Не го познах. Мъжът, който видях беше друг. Липсваше красотата и чара му. Беше слаб, блед и лежеше отпаднал с включена система в дясната ръка, леко изпъната край тялото му.
Усещах болката му. Не физическата, а онази... другата. Погледнах очите му - те бяха същите. Сини, преливащи в тъмно-бурно море. Плачех безмълвно, сълзите обливаха лицето ми, а не се сещах да извадя дори кърпичка. Той плачеше с глас.
И сякаш товар се изсипа. И стана ми леко. Протегнах ръцете си, докоснах с устни челото му, и сякаш и той се преобрази.
– Искам съгласието ти да се обадя на дядо ми. Ще изпратя да го докарат да те прегледа. Моля те... Не ми отказвай. – промълвих през сълзи.
Поклати глава за съгласие.
– Няма да се променят нещата при мен. Но, всичко, което правиш ще приема. Благодаря ти.
Allegrialis
Из"Преживяно с Але"
Няма коментари:
Публикуване на коментар