Inspiration & mood - the diary

Времето беше чудесно.

Тя се чудеше до последно, дали да се запише за екскурзията. Колебанието и идваше от евентуалното присъствие на онези нищожества – уж най-добрата и (вече бивша) приятелка и съученичка и той – неосъщественият кандидат за гадже. Ама, че определение! Екскурзията беше награда за двата класа 10-ти и 11-ти, а и случайно двете класни ръководителки бяха и приятелки.

И не и се искаше да ги вижда онези двамата, след историята на Пампорово. Оказаха се чиста проба предатели.

Сподели с родителите си за нежеланието си да отиде на екскурзията, след като класната и навъртя сумати телефонни разговори с майка и – защо, та защо няма да дойде... И както винаги, двамата оставиха решението в нейните ръце.

Димова – класната и каза, че ще и пази мястото и в последния момент, ако реши – да заповяда. Така се и случи. Реши го спонтанно, вечерта. Набързо си стегна багажа, без излишни вещи.

Ето ги във влака. Излезе в коридора пред купето и отвори прозореца. Вятърът рошеше дългите и, свободно пуснати коси, притваряше очи и примижаваше от удоволствие. Пътят минаваше през борове и въздухът ухаеше свежо на шишарки, дървета, треви, цветя. Чудесно се чувстваше. Съучниците и си разказваха разни случки от други екскурзии, в купето беше шумно. С нетърпение очакваше да спре влака. Не обичаше да пътува с влак. Предпочиташе автомобилите, в краен случай – като този – на екскурзия – с автобус, но кой знае защо, бяха решили да пътуват с влак. Мразеше миризмата на това специфично машинно масло, което сякаш се врязваше в порите на лицето и и странно го омазняваше. Нищо подобно всъщност не се случваше. Просто, това беше усещането и. Почти всеки петък пътуваше от малкия град до големия с влак – прибираше се при родителите си. А в неделя – обратно. Понякога баща и идваше с колата, рядко изпращаше шофьора си, и изминаваше ония тридесет – четиридесет километра в спокойно блаженство. Живееше при баба се и дядо си. Тя така избра. Беше приета в езиковата в родния град, но направи всичко възможно майка и да ползва връзките си, за да я преместят в града на старците. Обичаше ги. Обожаваше спокойствието, обстановката в малкото градче, красивия център, съучениците си. Родителите и с техния бизнес и заетост никога не намираха време за нея. Понякога със седмици не я виждаха. Тя свикна още от съвсем малка и се чувстваше като в роден дом в дома на баба си.

И ето, че влакът спря. Малко, красиво, китно балканско градче, съхранило традиции и култура. Обожаваше тези селища, запазили старинното, историята и културата на няколко поколения. Можеше с часове да се скита по тихите им улички. Сякаш виждаше повече усмихнати хора, по-лъчисти, по-добронамерени. Улавяше топлината, искряща от душите им. Обичаше да докосва дърветата, и онези невероятно красиви храсти – чимшири. Долавяше аромат на старо, на чисто.

 Настаниха се в хотела.  След малка почивка тръгнаха към манастира. Притихнал и сгушен в дървета, а рекичката с буйни води. Красиво. Чувстваше се опиянена, сякаш попаднала в друг свят. Пристъпваше бавно по каменните плочи, внимаваше къде стъпва – тук там имаше тревичка и от онези красиви пълзящи цветя – червени, розови, бяли.

Влезе в манастира и тръгна към чешмата. С нея беше една от съученичките и. Добро момиче, понякога излизаха заедно. Не бяха много близки, но си споделяха, понякога учеха заедно. Извади от чантата си малкото половин литрово термосче, в което имаше чай ( с онази билка, която пиеше за гърлото). Изля чая, наля термосчето с вода, напълни чашката и отпи. Водата беше студена, но тя по навик  я предъвка. Предъвкваше и чая – така и беше казал билкарят, при когото я заведе баба и, след онзи преглед, при който се установи, че има образувание на гласните струни. Насрочиха и операция. Баба и взе нещата в свои ръце. Разпита познати, посъветва се с родителите и и решиха – ще отидат при билкар, да пробват и нетрадиционна медицина. А лекарите ги убеждаваха, че няма нищо опасно, операцията ще бъде рутинна, още повече, че пробите показаха, че материалът не е злокачествен. Две седмици вече пиеше от чая. Никакъв резултат. Сега реши да го изхвърли. Беше дисциплинирана и стриктно спазваше всичко, каквото искаха от нея, но тук, спонтанно реши, че иска да пие само планинска вода.

Изведнъж се закашля. Сякаш се задавяше. Усети топлина по лицето си, а в същото време, съученичката и я потупваше с леки движения по гърба. Сякаш нещо я дращеше в гърлото. Не можеше да издаде звук. Задавяше се... и тогава се случи нещо неочаквано. В устата си усети гъста слюнка. Извади салфетка от чантата. Салфетката почервеня от кръв, но в центъра на петното имаше едно кръгло месесто топче. Сякаш и олекна. Вдигна отново чашата към устата си, изплакна я.  Нямаше и следа от кръв. Много странно. Не изпитваше болка, само имаше чувството, че нещо се е откъснало от нея, и усещаше лекота. Присъединиха се към останалите и влязоха в църквата.

Какво се случи, Господи? Питаше се... Не беше вярваща. Така беше възпитана. Купи си свещичка и я запали.

.........................................................

След една седмица при изследвания се установи, че операция не е необходима и същата беше отменена. Лекарите бяха изумени.  Родителите и – щастливи, а баба и дядо и – готови да „позлатят” билкаря.