Да се завърнеш

И без алармата се будех около 6 сутринта. Не си представях, че денят ми може да започне около обедно време. Има хора, които обикновено по това време се събуждат, когато половината от деня си е отишъл и времето е безвъзвратно загубено.
Телефонът иззвъня и с голямо неудоволствие протегнах ръка, като внимавах да не преобърна разтворената от снощи книга.
Звънеше ми Ела.
От разговора разбрах, че има проблем с най-добрата си приятелка. Лелеее... ама, че тривиална история - онази нахалница разбила връзката с него - очарователния мъж, с който Ела излизаше от три месеца, и за чиято връзка всички бяха сигурни, че ще продължи...
Не знам на какво разчиташе, като се обаждаше на мен и как смяташе, че аз мога да повлияя за обрат в създалата се ситуация. Оказа се, че познавам "нахалницата".
Когато хората допускат някого в живота си, когато започнат да го приемат за близък, когато смятат, че е приятел, стават невероятно обсебващи и понякога прекаляват и с доверието. Споделят всичко, каквото им хрумне...
Allegrialis

Photo: Pinterest

Да се завърнеш

Квартирата ми беше в стария квартал с тихи улички и калдъръм. Много харесвах това място. А в началото се колебаех дали да остана в общежитието или да се нанеса там, в апартамент на втория етаж в стара сграда, но след време, когато стотици пъти се връщах назад се радвах, че майка ми ме убеди в преимуществото да живея сама.
На първия етаж, над приземния, живееше собственичката на сградата  дона Мария - мила жена, пенсионирана учителка по испанска литература, голяма любителка на пълзящи цветя, ириси и крем-лилиум - цялата тераса беше отрупана с такива и всеки път, когато излизах на своята тераса усещах мириса на треви и упойващия аромат на крема, много нежния аромат на ирисите. Живеех в жилището на сина ѝ, който от четири-пет години живееше отделно от нея в  свое собствено в центъра на града. Не го познавах, а и никога не се засичахме, през време на редките му посещения в дома на майка му.
Измина един семестър, през който се случиха прекрасни неща - сприятелих се с Кларис и Долорес, с Франко и с професора ми по западноевропейска литература - Диего.
 Не ходех по купони и събирания, през свободното ми време четях и се разхождах и откривах все нови и нови места, интересни стари сгради, които ме поразяваха с архитектурните орнаменти, с достолепието си, запазената автентичност, чистотата и мириса на старо дърво, цветовете и багрите. Понякога се "загубвах" в цветарските магазинчета и всеки път излизах с нова саксия, сандъче и семена, различни цветя.
 Терасата на  дона Мария вече си имаше конкуренция. Малко, прелестно кътче, което сама си създадох. Обичах да сядам там, да чета, да пия чай.
 Един ден, когато излизах за лекции ме спря и ми каза, че е поразена, приятно изненадана от поведението ми, от чистотата, която поддържам в жилището, от цветната градина, в която съм превърнала терасата и много иска да се сближим. Следобед я поканих на чай. А тя, от своя страна ме покани  да обядваме през някоя от неделите, когато и синът ѝ ще е тук, за да ме представи.
Не ми допадаше да се сближавам или сприятелявам със хазайката си, още по-малко със сина ѝ, за когото нищо не знаех, не защото не изпитвах добронамереност, просто... тогава  ценях прекалено много свободата си и личното си време и исках самостоятелност, ненатрапчивост, не исках хора около мен, които да отнемат минутите ми в досадни разговори, но дона Мария беше изключително ерудиран човек, много фина, внимателна и не ми се искаше да я огорчавам. Разбира се, учтиво приех поканата ѝ, но показах ясно, че го правя единствено от възпитание и тя ме разбра добре.
От този ден, когато се засичахме си кимвахме за поздрав и учтиво се питахме една друга как сме.
Allegrialis
Из "Да се завърнеш"

Photo: личен архив

Да се завърнеш

Останах поразена от злобните нотки в гласа на момичето и ми се прииска да извикам, да изкрещя, че човек не може да мрази толкова силно, че тази омраза е разяждаща и поразяваща не само външния вид на хората, способни на тези чувства, но и разболява душата, а на по-късен етап умъртвява и онези жизненоважни органи, благодарение на които живеем.
Но, не можех да го направя, защото възпитанието, което имах не ми позволяваше това и само можех с ледено студен поглед да покажа на това същество, колко много греши и че онова приятелство, което е имала с Ела завинаги е загубено.
Гледах я и се чудех, как в последно време около мен се навъртат такива клонирани муцуни с перманентен грим - дебели вежди, устни с преливаща хиалуронова киселина, със силиконови гърди, изкуствени кичури и нищо истинско, нагли и злобни не само към света, но и към себе си, лицемерни и фалшиви.
Доповръща ми се.
Станах, платих сметката и се запътих към тоалетната. Кафенето беше пълно и се почувствах като в огромен термитник, въздухът не ми достигаше. Шепа вода на лицето, бегъл поглед в огледалото и излязох сред зеленината и свежестта на огромния парк. Е, тук се дишаше.
Вървях бавно и се наслаждавах на красотата около мен, разминавах се с усмихнати дечица, с възрастни хора, излезли на следобедна разходка и упорито се стараех да не мисля за случилото се в ранното утро...
Allegrialis
 Из "Да се завърнеш"

Photo: Pinterest