Да се завърнеш

Квартирата ми беше в стария квартал с тихи улички и калдъръм. Много харесвах това място. А в началото се колебаех дали да остана в общежитието или да се нанеса там, в апартамент на втория етаж в стара сграда, но след време, когато стотици пъти се връщах назад се радвах, че майка ми ме убеди в преимуществото да живея сама.
На първия етаж, над приземния, живееше собственичката на сградата  дона Мария - мила жена, пенсионирана учителка по испанска литература, голяма любителка на пълзящи цветя, ириси и крем-лилиум - цялата тераса беше отрупана с такива и всеки път, когато излизах на своята тераса усещах мириса на треви и упойващия аромат на крема, много нежния аромат на ирисите. Живеех в жилището на сина ѝ, който от четири-пет години живееше отделно от нея в  свое собствено в центъра на града. Не го познавах, а и никога не се засичахме, през време на редките му посещения в дома на майка му.
Измина един семестър, през който се случиха прекрасни неща - сприятелих се с Кларис и Долорес, с Франко и с професора ми по западноевропейска литература - Диего.
 Не ходех по купони и събирания, през свободното ми време четях и се разхождах и откривах все нови и нови места, интересни стари сгради, които ме поразяваха с архитектурните орнаменти, с достолепието си, запазената автентичност, чистотата и мириса на старо дърво, цветовете и багрите. Понякога се "загубвах" в цветарските магазинчета и всеки път излизах с нова саксия, сандъче и семена, различни цветя.
 Терасата на  дона Мария вече си имаше конкуренция. Малко, прелестно кътче, което сама си създадох. Обичах да сядам там, да чета, да пия чай.
 Един ден, когато излизах за лекции ме спря и ми каза, че е поразена, приятно изненадана от поведението ми, от чистотата, която поддържам в жилището, от цветната градина, в която съм превърнала терасата и много иска да се сближим. Следобед я поканих на чай. А тя, от своя страна ме покани  да обядваме през някоя от неделите, когато и синът ѝ ще е тук, за да ме представи.
Не ми допадаше да се сближавам или сприятелявам със хазайката си, още по-малко със сина ѝ, за когото нищо не знаех, не защото не изпитвах добронамереност, просто... тогава  ценях прекалено много свободата си и личното си време и исках самостоятелност, ненатрапчивост, не исках хора около мен, които да отнемат минутите ми в досадни разговори, но дона Мария беше изключително ерудиран човек, много фина, внимателна и не ми се искаше да я огорчавам. Разбира се, учтиво приех поканата ѝ, но показах ясно, че го правя единствено от възпитание и тя ме разбра добре.
От този ден, когато се засичахме си кимвахме за поздрав и учтиво се питахме една друга как сме.
Allegrialis
Из "Да се завърнеш"

Photo: личен архив