Тя.
Понякога... сякаш, това имаше някакво кой знае какво значение, тя си мислеше какво ли се е случило, каква е "съдбата" на предишните пръстени... Може би ги пазеше, или просто ги беше върнал обратно в магазините. Никога не го попита.
Само ако знаеше... какво ѝ беше подготвила съдбата.

Той.
Знаеше, че трябваше да чака. Имаше търпението и смелостта да го направи, защото знаеше колко забележително упорита е тя.

Последните дни на лятото.
Караха ролери в онази глуха уличка на малкия морски град, когато към компанията му с двамата му приятели изведнъж се приближи едно малко момиченце.
"Може ли, да се присъединя към вас тримата?" Изгледа я. "Малък навлек" си помисли. Това беше щерката на онова семейство, с което баща му щеше да прави някаква сделка по бизнеса им. "Да се... какво?" - я попита намръщен. "Да играя с вас - това искам" "Ама, че нахалница"- си помисли. "На колко годинки си, бате?" "На 7 съм" . "Това остана и с бебетата да играем" - помисли си, но каза : "Дребно, ние се прибираме".
До края на почивката им засече малкото момиченце още няколко пъти. Правеше се, че не я забелязва, но все се изпречваше на "пътя му". Последната вечер бяха шестимата на вечеря в ресторанта им. Сделката беше приключила и семейството си отиваше на следващия ден.
Тогава беше на четиринадесет.

Когато след години я видя, не можа да познае в момичето "малкия навлек". Беше станала хубава - точно негов тип.
"Andro"
Allegrialis

Photo: Pinterest

Отново се връщам към думите си за онази невидима сила.
 Много хора не вярват, че е възможно да се случва. Всичко обясняват със съдбата. Скептични са. Повечето искат да вярват, че тя - невидимата сила, защитницата на онеправданите, онази, раздаваща така желаното правосъдие, или може би - възмездие, или... кой знае, отмъстителката рано или късно поставя нещата на мястото им. Вместо нас. Дали сме засегнати, изоставени, обидени, разочаровани, всички искаме (или - не искаме?) онова нещо, невидимото да бди над нас и след всяко житейско премеждие, през което сме преминали да даде урок на отсрещната страна.

Замисляли ли сте се, колко от нас са пожелавали на другите да си получат заслуженото? Все така го искаме - рано или късно. Лицемерните отричат и казват, че никого не мразят. В същото време, все изричат думи, като тежки клетви - има един отгоре, има една невидима сила, която вижда всичко и когато му дойде времето, всеки си получава заслуженото. Ако си излъгал някого и другият се е почувствал обиден, ако лъжата ти е била непростима, а другият мислещ себе си за благороден - ти праща невидимият или невидимата сила вместо него да си отмъсти?  Буквално. Или наум... в себе си, неизричайки тежки думи на глас, ти отрежда място извън битието... Добър човек ли е? Иска му се да е добър и оценяван в очите на другите. А точно той, като човек, замислял ли се е дали не е изричал лъжи?  Или спотайвайки се лицемерно в собствената си черупка оправдава действията и постъпките си?

 Отвращавам се от хора, които са двулични, неискрени, надменни и подценяват интелигентността на другите. Такива хора, когато биват отблъснати, търсят винаги причините извън себе си. И не само... Във всяка житейска ситуация на неуспех и лично разочарование. Винаги другите са виновни и търсят невидимият си съюзник - невидимата сила, защото са страхливи. Пожелават лошото, призовават отмъстително, задушавайки се в собствената си злоба.

Възможно е, да има такава сила, която отразявайки нашите постъпки, действия спрямо другите да ни връща същото. Нима има някой, който се съмнява в кръговрата на живота? 

Хората казват - каквото пожелаваш на другите хора - да ти се връща стократно.

 А аз, вярвам, че мястото ни във вселената е избрано. То е до нашите мечти. И ако с душите си докосваме доброто и съумяваме да извадим онези невидими човешки частици на най-нежните чувства и желания - умеем да обичаме! Искам доброто да се случва въпреки нас и  въпреки другите!
Allegrialis
Photo: Asian stars/ Сочетания