Понякога... сякаш, това имаше някакво кой знае какво значение, тя си мислеше какво ли се е случило, каква е "съдбата" на предишните пръстени... Може би ги пазеше, или просто ги беше върнал обратно в магазините. Никога не го попита.
Само ако знаеше... какво ѝ беше подготвила съдбата.
Той.
Знаеше, че трябваше да чака. Имаше търпението и смелостта да го направи, защото знаеше колко забележително упорита е тя.
Последните дни на лятото.
Караха ролери в онази глуха уличка на малкия морски град, когато към компанията му с двамата му приятели изведнъж се приближи едно малко момиченце.
"Може ли, да се присъединя към вас тримата?" Изгледа я. "Малък навлек" си помисли. Това беше щерката на онова семейство, с което баща му щеше да прави някаква сделка по бизнеса им. "Да се... какво?" - я попита намръщен. "Да играя с вас - това искам" "Ама, че нахалница"- си помисли. "На колко годинки си, бате?" "На 7 съм" . "Това остана и с бебетата да играем" - помисли си, но каза : "Дребно, ние се прибираме".
До края на почивката им засече малкото момиченце още няколко пъти. Правеше се, че не я забелязва, но все се изпречваше на "пътя му". Последната вечер бяха шестимата на вечеря в ресторанта им. Сделката беше приключила и семейството си отиваше на следващия ден.
Тогава беше на четиринадесет.
Когато след години я видя, не можа да познае в момичето "малкия навлек". Беше станала хубава - точно негов тип.
"Andro"
Allegrialis
Photo: Pinterest
