Въпреки, че не съм човек на крайностите, вярвам, че няма случайности в живота. Всичко уж случайно, което ни се случва всъщност е част от една закономерност. Няма по философски да навлизам в темата, нито имам за цел да убеждавам когото и да е.
Има много събития, различни случки и ситуации в живота ми, които са достатъчно убедителни за да мисля, че животът ни не е низ от случайности.
Всичко, което ни се случва е с определена цел и мисия.
*****
Рядко съм виждала хора, пътуващи на стоп. Разстоянието от около 35-36 км пътувам понякога три пъти в седмицата и да си призная за около две години, само един-два пъти съм виждала стопаджии. И никога не съм спирала.
Е, никога, никога, но... понякога идва и първи път.
Мартин
1.
Видях го още на бензиностанцията.
Спрях да си купя нещо сладко и бутилка минерална вода и го видях. Слаб и висок. С малка, кокетна раничка и синя шапка на главата, обут в светло-сини дънки и бяла риза.
Изчаках, отпих от водата, хапнах от сникърса и тръгнах към колата. Малко след бензиностанцията го видях. Вървеше бавно и отвреме-навреме се обръщаше към колите. Подминаваха го.
Спрях.
– Добър ден! – с поздрав влезе в колата, свали си шапката и ме погледна.
Досега не ми се беше случвало да срещна такива очи – тъмни, сини и дълбоки. Със сълзи. Вгледах се внимателно, защото ме смутиха и си помислих... "Лелеее, какви ги бъркам. Този, кой знае какъв е... я някой наркоман, я пиян, я луд... Защо ми трябваше да спирам... Кой го знае.. Дали няма да ме нападне..." И въображението ми се завихри..
– Добър ден! - отговорих му.
– Тук пуши ли се? - ме попита, отваряйки раницата си.
– По принцип не се пуши, защото не съм пушач. Но, понякога има изключения. Ако много Ви се пуши, запалете от тези - и му подадох кутия гръцки цигари.
– Благодаря Ви за изключението. - и за първи път се усмихна.
Отново се вгледах. Боже мой! Познавам това лице, тази усмивка. Не е възможно!
Каква случайност...
Allegrialis
Из " Мартин"
Няма коментари:
Публикуване на коментар