Все нещо не беше както трябва. Все денят започваше накриво. Слънцето мързеливо надничаше от някой заспал облак, дърветата замрeли леко прошумоляваха с нежни все още млади листенца, а градът бавно се събуждаше, и уж бързо минаваше времето, а около нея всичко беше като спокойна, бавно течаща река. Розите не ухаеха...
През някои дни това спокойствие беше приятно, но така далеч от забързаното и на двамата всекидневие. През съвместно преминаващото им ежедневие всичко беше завихрено, задъхващо се, единствените спокойни дни бяха онези, през които решаваха да отидат някъде извън града, извън задачите, извън хората, извън... времето. Тогава то спираше, или по-скоро течеше единствено за тях...
Allegrialis
9.
Няма коментари:
Публикуване на коментар