Толкова много
осакатени души.
Не...
не ми е жал.
В злобата си са забравили всичко земно и човешко. И скърцат, скрибуцат, мъчат се да издадат един смислен акорд.
Не им се получава, защото си живеят в миналото. Като дърво с дълбоки корени са. Миналото ги обсебва, като в тъмнина безлюдна са, не виждат лъч светлина, а егото им ги притиска и... забравили за смисъла човешки - да се радват, да обичат, да немеят пред красотата и съвършенството на природата, те вегетират...
Съжалих ги.
Вече.
Allegrialis
Няма коментари:
Публикуване на коментар