"А, какво ще кажат хората?" - си мислеше. "И кои хора?" "Онези ли, на които не им пука как живееш, дали си щастлива, или дали изобщо съществуваш" - си отговаряше, всеки път, когато изпитваше онова неизказано противоречие, когато се чудеше дали решението, което е взела е правилно, или не, когато се питаше, дали не наранява чувствата на любимия, дали с постъпката си не предизвиква по-дълбоки последици от преживяното...
После заравяше главата в пясъка и преминаваше напред, без повече да се замисля.
Историята се повтаряше.
 Всеки път, когато вземаше решение.
 И така... докато срещна Него.
Той беше рицарят, нейният герой, прегръдката ѝ!
  И вместо понякога да се съобразява с мнението му, тя започна да мисли рационално, без да си задава непременно и винаги въпроса "А, какво ще кажат хората?" и... се почувства щастлива!
Allegrialis
 Из "В края на лятото"

Photo: Pinterest* Hug

Отвън нахлуваше студ, съвсем непривичен за това време. Мислеше си, че уютът у дома ще прогони като някаква магия проблемите, но не я напускаше мрачното настроение. Вятърът танцуваше в комина и се опитваше да разведри душата и.

Направи избора си. Беше мъчително, но трезво решение, точно каквито са всички избори, които имаме смелостта и отговорността да правим сами, без ничие чуждо влияние и се оставяше на времето, за да се наслади на решението си. 

Това с нищо не помагаше на моментното и настроение, но знаеше, че няма да продължи дълго, защото беше уверена в правилността на своя избор.

Отвори прозореца широко и пое дълбоко дъх.

 Есента влезе в дома.

Allegrialis
Photo: Pinterest