Хората казват, че времето е велик лечител. Нищо подобно. То просто е един голям валяк. Гази всичко наред, стрива спомените ни на прах, раздробява големите късове страдание, докато от тях останат само дребни, ръбести фрагменти. Все още болезнени, но достатъчно малки, за да се носят.
А колкото до разбитите сърца, те никога не остават отново цели.
К. Дж. Тюдор

Photo: The Thorn Birds

"А, какво ще кажат хората?" - си мислеше. "И кои хора?" "Онези ли, на които не им пука как живееш, дали си щастлива, или дали изобщо съществуваш" - си отговаряше, всеки път, когато изпитваше онова неизказано противоречие, когато се чудеше дали решението, което е взела е правилно, или не, когато се питаше, дали не наранява чувствата на любимия, дали с постъпката си не предизвиква по-дълбоки последици от преживяното...
После заравяше главата в пясъка и преминаваше напред, без повече да се замисля.
Историята се повтаряше.
 Всеки път, когато вземаше решение.
 И така... докато срещна Него.
Той беше рицарят, нейният герой, прегръдката ѝ!
  И вместо понякога да се съобразява с мнението му, тя започна да мисли рационално, без да си задава непременно и винаги въпроса "А, какво ще кажат хората?" и... се почувства щастлива!
Allegrialis
 Из "В края на лятото"

Photo: Pinterest* Hug

Това малко човече внася по един изключително неповторим начин забележителни промени в моя живот.
Смирена съм. Струва ми се...
 По-търпелива. (Учудващо!)
 По-спокойна.
Мога без да броя минутите, с часове да се наслаждавам на сутрешното гукане на гълъбчетата, или да чета книга, без да поглеждам часовника и да бързам в надпревара с времето...
 Всичко ПО!
Не се бунтувам срещу промените. Те са част от мен и съвместния ни живот и ги приемам.
Не гледам назад с непреодолима тъга във времето на високите токчета, задължителния грим или в сутрешния джогинг.
 Някои неща ще се завърнат с нова сила. За високите токчета... хах не съм съвсем сигурна.
И докато доскоро и двамата с любимия мъж си падахме по гурме кухнята, в последно време залагаме на традицията.
И ако преди за мен готвенето беше някакво приятно хоби, днес се улавям, че се превръща в почти ежедневно занимание, което ми носи учудващо удоволствие.
Да, мирише ми на пържен лук в момента в кухнята - приготвям пилешки хапки, които ще полея с африкански сос и гарнитура от пържен лук, а от фурната се носи аромат на печено-задушени червени чушки с луканка и цели пържени яйца, които ще гарнирам със сирене.
 Не, че си хапваме всеки ден пържено, нали не е здравословно?!
 Вкусният десерт е във фризера...
Allegrialis

Photo: VK.com

Не съм магьосница
да връщам
времето назад
заради
някого.
Обичам,
мечтая,
и се радвам...
днес
и сега.
Не обичам ли,
си тръгвам.
Нямам време
да мразя.
Allegrialis

Photo: Pinterest

Всеки път, когато обръщаш поглед назад, разбираш колко е незначително онова несъстояло се приятелство, онази несъстояла се любов, онези събития и случки, така незначителни в твоя живот, че спомените за тях са чиста загуба на време.
Така е устроен човекът, все да се пита, кой е правилният избор.
А той е това, което сме решили да се случи –  нито повече, нито по-малко.
И знаеш, че пилешката супа, приготвена от любимия, когато си болен струва повече от мечето от рози, подарък за рожден ден.
Усмивката на очите е повече от онази с фалшивия блясък на перлите.
Allegrialis

Photo: Pinterest

Колко време мислите, Ви остава за живеене?
Минути, часове, месеци, година, две, пет, или няколко десетилетия?
Защо пропиляваме дните си в търсене на излишното, а не се радваме на онова, което имаме?
Защо разпиляваме чувствата си и губим ценно време с фалшиви и лицемерни хора?
Защо допускаме омразата да превзема дните ни?
Защо се ядосваме заради грешките на другите и наказваме себе си?
Мечтите са невероятни и е прекрасно, че ги имаме.
 Но, най-красивите и щастливи дни са в настоящето ни.
Да се радваме, да обичаме днес.
 Сега!
Allegrialis

Photo: Pinterest

Когато тишината те обгръща и чуваш  единствено пукота на горящите дърва в камината, а навън снегът се сипе на парцали - цели снежни човечета и всичко е в приказно бяло, времето е твой приятел, а всички чувства, които нахлуват са безценни.
Защото е зима.
Чиста и бяла!
Приказна!
Allegrialis

Photo: Business Insider
Japan's Shirakawa - go village

Днес
те харесвам.
И толкова
 много
искам
времето
да ми е
приятел.
Само днес.
А... може
и утре?
Да ти
разказвам,
как сутрин
пристъпвайки
прага
на бялата
къща
сгушена
в дървета
и цветя,
ухаеща
на канела
и орехи,
животът ми
просто
се случва.
Allegrialis

Photo: Tumblr

Единствено времето е нашият съдник.

Отвън нахлуваше студ, съвсем непривичен за това време. Мислеше си, че уютът у дома ще прогони като някаква магия проблемите, но не я напускаше мрачното настроение. Вятърът танцуваше в комина и се опитваше да разведри душата и.

Направи избора си. Беше мъчително, но трезво решение, точно каквито са всички избори, които имаме смелостта и отговорността да правим сами, без ничие чуждо влияние и се оставяше на времето, за да се наслади на решението си. 

Това с нищо не помагаше на моментното и настроение, но знаеше, че няма да продължи дълго, защото беше уверена в правилността на своя избор.

Отвори прозореца широко и пое дълбоко дъх.

 Есента влезе в дома.

Allegrialis
Photo: Pinterest

Не ме намразвай,
затова,
че си тръгнах.
Не живей
с омраза
във душата си -
ще съсипе
дните ти.
Не ме намразвай,
че си тръгнах.
С времето
ще разбереш,
че когато
някой си тръгва
причината
е в двамата.
Не ме намразвай.
Омразата
ще те
направи
друг.
Allegrialis

Само времето
е нашият съдник.
Маниакално
взискваме
един от друг.
Съвременни
Пигмалионовци
чертаем схеми
правила
и алгоритми
по които
искаме
да сме царе
на мнението -
така и разговори
водим.
Дребни сме и
времето
ни побеждава.
Allegrialis
Photo: Pinterest

Не е трудно
да кажем
"Сбогом",
когато
някой
си тръгва
от нас.
Без сълзи
и молби,
без клетви
и обещания.
Защо
неумолимо
искаме
да върнем
времето
назад,
когато
там
няма
НИЩО?
Allegrialis
Photo: Pinterest

Да си отидеш,
поисках.
Дъждът не спря
да вали
във очите ми,
морето
поиска почивка.
Вятърът се обърка -
задуха
във всички
посоки.
И времето
спря.
Повиках те.
Затворих
кръга.
Allegrialis

Ще спра да те обичам.
Когато вятърът
спре да играе
с косите ми.
Когато морето утихне
и вълните изчезнат.
Когато времето спре
и мигът
стане единствено важен.
Ще спра да те обичам.
Когато розите
спрат да цъфтят.
Когато сезоните
забравят да се сменят...
Ще спра да те обичам.
Когато животът
превърне ме
в пепел.
Allegrialis

Не си губете времето със дълги речи:

Докосването струва повече от думите.

Роман Гожелски - полски поет

Покани ме да влезем в малката кухничка да опитам от нейното кафе. Ухаеше приятно на пилешка супа, на мента, чубрица и прясно смляно кафе. Все любими аромати, които ми напомнят за детството и които "повторени" в градската ми къща губят очарованието си. 

Гледах ръцете на бабата - тънки, дълги, кокалести. Когато ми подаде чашката с кафе, докоснах ръката и, а после с двете си ръце обвих нейните. Сълзи нахлуха в очите и. 

После дълго усещах  аромата на чубрица. 

– Преди да преместиш фигурата, дай ми ръката си. Дясната.

– Ти, да не си циганин-гледачка? Не ме разсейвай!

– Не, искам да се насладя на белите, тънки пръсти. Имаш много нежни ръце. Казвал ли ти го е, някой? Едно невероятно, неописуемо съчетание между лек, напевен, нежен, понякога чуруликащ глас и тези толкова красиви, изящни ръце. 

Обичам те!

– Шах и мат! Не внимаваш...

Ръцете му са силни. Добри.

Обичам да докосвам  ръцете на хората.
Allegrialis 

Настроение

Отивам там, където времето спира.
Шепа нежност и миг... Тишина.