На свечеряване
очите ти
са диви залези
в лилаво-синьо,
ръцете ти -
лунни прегръдки,
а устните -
топъл
морски
пясък...
потъвам
във тях.
Allegrialis
Photo: Jarrod Castaing

Да си отидеш,
поисках.
Дъждът не спря
да вали
във очите ми,
морето
поиска почивка.
Вятърът се обърка -
задуха
във всички
посоки.
И времето
спря.
Повиках те.
Затворих
кръга.
Allegrialis

С морето и бриза
сме стари приятели,
но ми е... солено
от безкрая
на жаркото лято
и струпвам надежди,
мечти
пообъркани.
Думите
намират
само безкрая...
Лятно и солено
потъвам
в мълчание.
Allegrialis

Да ми разкажеш ли?
Искаш?
За греха,
който се гърчи
засрамено
в прозрачни
кутийки
(очите) –
затворен,
уж скрит,
а всички
го виждат
и се правят
на светци.
Само на мен ли
ми пука,
или
да си верен
е отдавна
остаряло
понятие?
Разказвай.
Allegrialis

Не трябва да поставяме хората на пиедестал и да ги величаем като по-различни и по-заслужили, по-достойни от другите.
Пиедесталът е пясъчна кула. Рано или късно рухва. Както се случва и с хората. Не е възможно човек да е съвършен. Може да е перфектен в определена област, но... толкова. Всеки човек притежава и добри и лоши страни. Просто трябва да се научим да приемаме хората с всичките им качества и несъвършенства.
Не съм мъдра. Получих преди време поредния житейски урок. И въпреки огромното разочарование, огромната болка и мъка, които изпитах, научих, че всички сме земни.

Идеализирах един човек още от детството си, обичах го наравно с майка си, (точно, както дете обича родител - чисто, красиво) от един момент дори започнах да го разграничавам от всички останали хора и да му приписвам черти като принципност, честност, достойнство, дотолкова, че стана мой "герой".
Не знам. Сигурно съм имала нужда от присъствието на такъв човек в живота си, извън семейството ми. За да ми служи за пример.
И... когато няколко години по-късно бях "шамаросана" от негова постъпка, (една история в две части бих казала, водеща началото си от детството ми и завършила дванадесет-тринадесет години по-късно) определяща го като крайно нечестен човек - бях срината...
Е, така си научих урока. Чрез житейската ситуация.
Някой ден ще разкажа.
Allegrialis
Photo: Pinterest

Сякаш преминавам от един в друг свят, където всичко е по-нормално, където се срещат всички варианти на добро или зло, но, там хората умеят да разговарят помежду си, не се затварят в черупката си и мълчаливо да свеждат глава. Няма нюанси на сиво, а преобладава червеното, синьото, зеленото, лилавото, жълтото и розовото. Черното и бялото се вмъкват, защото са основни и важни. Черното не е никак страшно или отблъскващо. Сивото е грозно. Когато в отношенията между хората преобладава сивото, има нещо сбъркано в комуникацията.
Завихрена в цветовете на моята младост, ухаеща на морски бриз и есенна буря от думи, понякога потъвам в горещия пясък на мълчанието, защото нещо сиво, лицемерно, нагло и отблъскващо се е опитало да доминира. Нормално житейско състояние. Но, то трае миг - до невъздържаната ми и напираща усмивка, потънала в розов аромат.
 Защото, аз винаги мисля позитивно!
Allegrialis

Колкото и силно да обичаш и да си привързан към един човек, ако си разглезен от живота неизбежно се случва вниманието ти към настроенията му да се притъпи...