Да е светъл
и Честит!
Празникът
в дома Ви!
Нощта e
Рождество!
А утрото -
ново
Начало,
Надежда,
Вяра,
Мир,
Светлина,
Доброта
и
Любов!
Защото
 Животът
е Смисъл.

Allegrialis

Photo: Magical Winter Lights

Когато тишината те обгръща и чуваш  единствено пукота на горящите дърва в камината, а навън снегът се сипе на парцали - цели снежни човечета и всичко е в приказно бяло, времето е твой приятел, а всички чувства, които нахлуват са безценни.
Защото е зима.
Чиста и бяла!
Приказна!
Allegrialis

Photo: Business Insider
Japan's Shirakawa - go village

Не се крий
в съня ми.
Там не е
сигурно място.
Опитай
да останеш
в погледа ми.
В очите ми
ще останеш
завинаги
изгубен.
Allegrialis

Photo: Beautiful girls

Посветено.

След всяка
моя среща
със студени хора,
ръцете ти
ме стоплят.

След всяка
моя среща
със бездушни хора,
очите ти
ми дават
надежда.

След всеки
миг преживян,
преминавам
през дните си,
събрала във себе си
усмивка
и вяра
в доброто,
защото
ТИ
ми даваш
себе си!
Allegrialis

Photo: Christian Schloe

Днес
те харесвам.
И толкова
 много
искам
времето
да ми е
приятел.
Само днес.
А... може
и утре?
Да ти
разказвам,
как сутрин
пристъпвайки
прага
на бялата
къща
сгушена
в дървета
и цветя,
ухаеща
на канела
и орехи,
животът ми
просто
се случва.
Allegrialis

Photo: Tumblr

Зимата
е моето вълшебство -
бяла
с виолетови
залези,
и нали
съм
си дива
и луда,
очите ми
ронят
снежинки.
Обичай ме
и ще ти дам
ключа
от сърцето си.
Allegrialis

Photo: Tumblr

В моя живот допускам до себе си истински и стойностни хора.
Фалшивите и лицемерните нямат място в него.
Allegrialis

Единствено времето е нашият съдник.

Не искам
да питам.
Не задавам
въпроси
и не чакам
измъчени
отговори.
Не искам
да страдам
напразно
от... думи.
Не говоря
без смисъл.
И в клетви
безумни -
не вярвам.
Без думи
са
най-ценните
чувства.
Allegrialis

Photo: Tumblr

За най-нежните и романтични чувства не се говори.

Хората не умеят да вникват в това, което споделяш и се стараят да търсят сензационното в думите ти.

 Погрешно е да мислиш, че можеш да намериш съчувствие или  добронамерено отношение.

Завистта и лицемерието до огромна степен са задушили искреността в душите на голяма част от хората, че понякога ти се струва, че трябва да живееш в свой собствен свят или в "черупка". Оставиш ли наяве чувства, мисли и желания - всеки се втурва да ти обяснява как и на него му се е случвало това, че ти не си някакво изключение, че трябва да продължаваш напред, каквото и да става, че си смел и т.н. до... безкрай.

За чувствата не се говори.
Allegrialis

Ако се оставиш на тъгата - си свършен. Ако не тъгуваш - не си истински. Има средно положение - не тъгувай дълго. Защото, човекът е така устроен, че не забравя и дълбоко в себе си остава късче от болката, но на повърхността излизат нови ситуации и чувствата се менят.
И ако има хора, които твърдят, че всичко преминава, то съм сигурна, че те се самозалъгват, като по този начин предпазват душата си от миналото време.
Allegrialis

Да поискаш
да останеш
не е всичко,
което можеш
да направиш,
след като
веднъж си казал:
"Сбогом".
Трябва да градиш
доверие -
нови мостове
и разбиваш
стени.
Да умееш
да чакаш,
да искаш
и да можеш,
не само
да мечтаеш...
Трябва да обичаш
и изгаряш
всеки път,
когато
искаш
да докажеш
любовта си!
Allegrialis

Photo: Andro Vladimirov

Толкова много
 да искам
да мога
да кажа:
"Обичам те",
че спира
дъхът ми.
Толкова много
да искам
да се срещнат
ръцете ни
и усетя
прегръдката
твоя,
че очите ми
потъват
в мъгла.
Толкова много
да искам
да чуя:
"Желая те",
че си тръгвам
ранена
от обич.
Allegrialis

Photo: forums.unknownworlds.com

Не ме съжалявай,
отивай при другата -
на нея е нужно
мъжкото ти рамо
за да склони главица
и престане да бъде
някоя.
Не ме съжалявай,
отивай при другата -
без фалшиви скрупули
и лицемерие
излишно.
Не ме съжалявай,
защото
съм силна
и пред мен
се открива
новия ден.
Не ме съжалявай,
аз
просто
мога
без
теб!
Allegrialis

Photo:www.amazing.ir/.../the-third-series-of-romantic-ph

Ти,
мое море
не лъкатушиш
като река
в мислите ми,
но заемаш
място
във сърцето ми.
Не се мериш
с някого,
но запълваш
празноти
и сбогуването
с теб
винаги
е тъжно.
Allegrialis

Photo: VK.com
Asian stars* Сочетания

Не се радвай
на победата
над другите.
Всичко е
нетрайно,
преходно
и всеки ден
е ново
предизвикателство -
като
мислите
и чувствата ни,
като
него -
живота.
Не се радвай -
и това
е щастие -
когато разумът
се вплита
и изтисква
чувствата
на
преситеност...
Allegrialis

В този

объркан

чуден

магичен

преобърнат

заспал

непробудно

свят

е пълно

с хора

с уродливи

душевни

израстъци...

и отново

оставам

сама

сред

тихата

"пустош"

душевна...

Allegrialis

Photo: Pinterest
Magdalena Frackowiak
for Love&Lemons

Тази есен
с този тих
като танц на пеперуди
листопад
е много
различна -
някак
спокойна,
и тъжна...
И нали
точно това ѝ
харесваме
всички -
да има тиха
хармония
с топли камини
и мъркащи котенца.
А на мен
ми е тихо
без теб
и тя -
есента
ми е сънена...
Allegrialis
2014* 11

Photo: Lifehack.

Не ме търси
във всяко кътче
на душата си.
Заемам мястото
почтено,
което най-най
ми се полага -
 в по-тъмно
място
от сърцето ти -
не съм
се чувствала
по-уютно
до сега.
Allegrialis

Photo: Pinterest

Нощта
е нашата
градинска пейка
в есента
на душите ни,
на която
седнем ли,
шепнем...
споделяме
тайни
при други
обстоятелства -
несподеляеми.
Нощта
е нашето
пречистване.
Allegrialis

Photo: Pixabay.com/ Free foto: Autumn, Park, Foliage...

Тя.
Не позна в него високото момче, което непрекъснато я пренебрегваше и отказваше да я приобщи към детските игри с останалите си приятелчета. За нея това високо момче беше един надменен хлапак, горделивко и голям самохвалко. Правеше се на Супермен. Останалите деца около него му подражаваха.
Спомени от детството. Нахлуваха и сякаш се размазваха с действителността. Срещу нея стоеше висок и хубав мъж, който излъчваше позитивност и струеше толкова заразяваща енергия...

Той.
Той разбираше отказите ѝ, и всеки път се надяваше, че жената, която обича с цялото си същество ще приеме пръстена - символа на безграничната му любов.
 И той не харесваше думата "връзка". А отношенията им бяха уж делови, уж приятелски, уж... много близки. Обичаше я. Никога досега не се беше обвързвал сериозно, обикновено отношенията му с другите жени бяха повърхностни, сред масата от момичета, около него преобладаваха и красиви и умни, но не се впечатляваше особено. Обикновено за месец-два отношенията му приключваха.
Тя беше различна.
Никога не го отчая упорството ѝ, нежеланието ѝ да се "обвърже" официално с него, но той вярваше, че тя има чувства  и те съвсем не са обикновени, затова и безропотно приемаше нейните решения и откази.
Не му пукаше какво си мислят за него родителите им, приятелите им, познатите им.
 Първият пръстен беше публично категорично отхвърлен.
Забавна му беше реакцията на хората, станали свидетели на отхвърлянето, но в тъгата си, той я разбираше, знаеше, че не е готова, че злепоставяйки я постъпи некоректно, и нея и себе си постави на "масата" на хорското мнение. Избра неподходящ момент - партито за посрещане на Новата година.
Тогава, прибирайки се тъжен му идваше да захвърли в морето пръстена, но го постави обратно в кутийката и скри възможно най-далеч от погледа си - зад една от лавиците с книги в библиотеката си.
Не искаше никога да го види.
Чувствата му заспаха.
Засънуваха есен...
Листопад.
Втори пръстен в бъдещето...
"Андро"
Allegrialis

Photo: Pinterest

Тя.
Понякога... сякаш, това имаше някакво кой знае какво значение, тя си мислеше какво ли се е случило, каква е "съдбата" на предишните пръстени... Може би ги пазеше, или просто ги беше върнал обратно в магазините. Никога не го попита.
Само ако знаеше... какво ѝ беше подготвила съдбата.

Той.
Знаеше, че трябваше да чака. Имаше търпението и смелостта да го направи, защото знаеше колко забележително упорита е тя.

Последните дни на лятото.
Караха ролери в онази глуха уличка на малкия морски град, когато към компанията му с двамата му приятели изведнъж се приближи едно малко момиченце.
"Може ли, да се присъединя към вас тримата?" Изгледа я. "Малък навлек" си помисли. Това беше щерката на онова семейство, с което баща му щеше да прави някаква сделка по бизнеса им. "Да се... какво?" - я попита намръщен. "Да играя с вас - това искам" "Ама, че нахалница"- си помисли. "На колко годинки си, бате?" "На 7 съм" . "Това остана и с бебетата да играем" - помисли си, но каза : "Дребно, ние се прибираме".
До края на почивката им засече малкото момиченце още няколко пъти. Правеше се, че не я забелязва, но все се изпречваше на "пътя му". Последната вечер бяха шестимата на вечеря в ресторанта им. Сделката беше приключила и семейството си отиваше на следващия ден.
Тогава беше на четиринадесет.

Когато след години я видя, не можа да познае в момичето "малкия навлек". Беше станала хубава - точно негов тип.
"Andro"
Allegrialis

Photo: Pinterest

Тя.

Изненада я. Отново успешно, за негово удоволствие.Тя не харесваше изненадите. Независимо - какви. Струваха ѝ се безсмислено нахлуване в душата и изкуствено предизвикване на емоции.
Когато взе ръцете ѝ в своите, по топлината на треперещите му и някакси несигурни, изненадващо несигурни пръсти, тя разбра, че нещо необичайно, различно ще се случи. Това не беше обикновена ласка и нежност. Погледна го в очите и потъна в синината им. Не усети движението на едната му ръка. Потънала в мислите си и сякаш предвкусваща нещо пикантно, искаше да забави хода на времето.
Усети някаква тежест в ръката си и после... пръстите ѝ изтръпнаха, изплува от дълбочината на синевата и видя най-красивото, най-прекрасното, най-нежното пръстенче в целият му блясък.
Това беше третият по ред пръстен, който той поставяше буквално в ръцете ѝ, неумолимо искайки я, желаейки я за своя.
Тя знаеше, че "друг път" няма да има...
"Andro"
Allegrialis

Photo: Pinterest/ Raymond Lee Jewellers

Отпиваше от чашката с горчиво кафе, вземаше парченца пъпеш и се поклащаше в такт с музиката.
Ех, че готини парчета има Майли.
Мързелив ден... не искаше с нищо да се захваща, а имаше и днес работа по оня закъснял проект, за който толкова се притесняваше в началото на месеца. Постепенно обаче работата като че... сама потръгна и не си даваше много зор.
Какво, ако един ден си позволи да помързелува?
 Не и се искаше да се разхожда из града, в който освен препълнените шумни кафенета, прозяващите се по пейките баби и дядовци и майки с колички, нищо интересно не виждаше.
 В магазините - скука, остарели модели като във всяко малко провинциално градче. Оставяше настрана разбира се... книжарниците, където с часове се ровеше и винаги излизаше с интересна книга.
За този следобед имаше нова книга - ново предизвикателство. И едно сладко изкушение от вчера - вкусния сладкиш, който сама си приготви - с много орехи, шоколад.
Сега се сети, че в чантата си имаше от онзи невероятен черен шоколад - истинско майсторство и елегантен  много фин вкус на чисто какао, лешници и лимон.
Неделята на шоколада!
Allegrialis
"В края на лятото"

Photo: Dia nacional del cacao

"От това, колко голяма е обичта ти към един човек, зависи колко голяма ще е омразата ти към него", "Няма силни жени, има слаби мъже", "За всяка изневяра винаги е виновна жената".
Нарече го самецът-балон с търкалящите се заучени "тези". А в началото на вечерта беше интересно да разговарят.
"Няма правило или алгоритъм за провеждане на интересен разговор" си каза тя и до края на вечерта потъна в така характерното мълчание, което според нея успяваше да усмири по някакъв начин канонадата от заучени готови фрази. Начинът, по който се спука балонът показа за пореден път правотата на мислите ѝ. Загадъчен... друг път.

Отново зарея поглед в далечината и потъна в спомени за едно друго морско лято.
"В края на лятото"
Allegrialis
Photo: Pinterest

Стъпките ѝ потъваха в мокрия пясък. Вълните прииждаха бавно, солената пяна обгръщаше нежно нозете ѝ. Вдигнала поглед към слънцето, бавно вдишваше и издишваше, наслаждавайки се на последните топли дни, и спускаше поглед надолу замислена над снощния разговор.
Морето беше спокойно, както и мислите ѝ.
 Загадъчен беше мъжът, с когото снощи се запозна - доведе го Мел. Сред шума на музиката и радостната глъч  на хората около нея, размениха си по няколко изречения, после оставиха голямата компания и тримата слязоха в бара. Беше тихо, спокойно - само две-три маси бяха заети и на фона на запалени свещи и барокова обстановка можеха да се "чуят".
"В края на лятото"
Allegrialis

Photo: http://www.housebeautiful.com/shopping/home-accessories/g4715/best-fall-candles/

След срещата в офиса си тръгнах. Влязох за малко в тоалетната и на излизане чух: " Нали младата шефка е тук и виж го оня, сега два-три дена ша е посърнал като мишок".
Върнах се обратно, просто любопитството ми надделя да чуя какво ще последва, още повече, че се отнасяше и до мен репликата.
 Друг глас: " Навремето си пиех кафето с нея. Ама виж сега с кви парцалки модни го раздава, разни коли, а е близка и с баш големия бос..."
 Мълчание...
 Отново първият глас: "Ти не обсъждай хората, глей си работата, да ни те изритат, че оня горе не е много в ред".
Гласът, който ме коментираше ми беше познат.
 Излязох, защото се почувствах неудобно, че подслушвах. Видях момичетата.
 Дааа, позната физиономия.

Навремето...
Преди две години.
Обади ми се една позната (във Фейсбук  се запознахме, а после няколко пъти се виждахме по повод различни каузи и така се опознахме) да помогна на нейна братовчедка да започне работа. Момичето нямало никакви доходи, а след смъртта на родителите си съвсем не издържала, била депресирана, без работа, била добро момиче и просто трябвало да и се помогне. На възраст беше по-малка от мен с две години.
Имах възможност да помогна и уредих среща.
Разглеждах CV-то, поканих я да излезем на терасата на офиса и там да пием кафе, докато разговаряме. Исках да се отпусне, виждах, че е притеснена.
От разговора, който последва разбрах няколко важни неща - че ще може да изпълнява поставените задачи и профилът и отговаря напълно на позицията, която ще заеме. Звъннах на А., предупредих го, че имам човек за позицията. От следващата седмица беше назначена на работа.
Повече не се видяхме. Офисът беше в родния и град, а през времето, когато ходех там по работа не се засичахме.
Та... това беше "навремето", когато си беше пила кафето с мен...
Не исках благодарност, но ме засегна злобата и завистта. "Баш" големия бос беше съдружник на баща ми, и близостта ми с него е различна от това, което имаше предвид. За "парцалките и колите" дори не ми се мислеше.

"Познатата" физиономия ме погледна и каза: Не знаехме, че сте тук. Извинете.
Погледнах я и излязох.
Allegrialis

Искаше и се да му покаже колко е силна, как умее да взема решения, но и да обединява и работи екипно, колко много се старае да избяга от стереотипа. Колко успешно преодолява бариери в отношенията с хората, как умее да увлича в идеите си и постига набелязаните цели.

А някога,някога някой и беше казал, или някъде беше прочела, че мъжете в по-голямата си част не харесват силни и умни жени, че търсят да имат до себе си слаби характери, които да защитават от несигурността им, да им помагат дори в онзи смисъл, който така я дразнеше и правеше жените зависими от партньорите им, но те... не го разбираха.

Надяваше се, че той ще оцени по достойнство качествата и уменията и.
Но, беше време на сблъсък.
Сблъсък на силни характери.
Allegrialis

Отвън нахлуваше студ, съвсем непривичен за това време. Мислеше си, че уютът у дома ще прогони като някаква магия проблемите, но не я напускаше мрачното настроение. Вятърът танцуваше в комина и се опитваше да разведри душата и.

Направи избора си. Беше мъчително, но трезво решение, точно каквито са всички избори, които имаме смелостта и отговорността да правим сами, без ничие чуждо влияние и се оставяше на времето, за да се наслади на решението си. 

Това с нищо не помагаше на моментното и настроение, но знаеше, че няма да продължи дълго, защото беше уверена в правилността на своя избор.

Отвори прозореца широко и пое дълбоко дъх.

 Есента влезе в дома.

Allegrialis
Photo: Pinterest

Есента е цветна магия, спокойствие, уют.
Есента е тихо щастие.
Allegrialis

Някои хора често сменят маските си.
 Най-уязвими са онези, поставили на лицата си БЕЗРАЗЛИЧИЕТО. (Има много синоними.)
Под тази форма често се крие дълбоко наранена душа.
 Провокирана от събитие, някаква случка, дори малък жест се случва истинската същност на чувственост да излезе от дълбочината и отново да се превърне в истинския човек, когото познаваме.
И нека ме опровергаят, че хората се променяли драстично... Продължавам да твърдя, че човекът в основата на характера си остава един и същ.
 Променят се обстоятелствата и душата се скрива за определено време, за дълго... а понякога остава с маската на безразличието за цял живот.
Съжалявам тези хора. Много. На тях не може да им се помогне. Те са направили своя избор - да не се усмихват сърдечно, да не се радват на детски смях, на хората, на природата.
Изборът ни прави различни.
Allegrialis

Не ме намразвай,
затова,
че си тръгнах.
Не живей
с омраза
във душата си -
ще съсипе
дните ти.
Не ме намразвай,
че си тръгнах.
С времето
ще разбереш,
че когато
някой си тръгва
причината
е в двамата.
Не ме намразвай.
Омразата
ще те
направи
друг.
Allegrialis

Когато щастието ти е толкова близо, "подръка", а не сграбчваш момента, и после... после се питаш: "Какво, ако?" или "Защо".
Все закъснели въпроси, без смисъл и напълно излишни, но пък така сме устроени хората, че не  винаги успяваме да уловим най-доброто в момента за нас.
Щастието е в малките неща, нали?
 И всички често си го повтаряме. Но всички, колкото и да си приличаме, се различаваме, защото всеки е надарен и възпитан в различна ценностна система.
 За едни щастието е да трупат пари, за други - да имат огромна библиотека.
Различни сме, но си и приличаме.
И всички искаме да сме щастливи!
Allegrialis

Photo: S.Vladimirova

Нощта ще е тиха,
само с щурчова песен
огласяна,
и лека,
защото
в нея съм скрила
дните си -
чакащи,
забързани,
търсещи,
щастливи
и тъжни,
с много вяра,
добро
и надежда,
с много обич
за утре.
Нощта ще е тиха
и лека.
Allegrialis
Photo: Pinterest

В мигът
е тайнството
и красотата.
После...
всичко
ни се струпва
изведнъж,
и
продължаваме
да търсим
щастие.
Allegrialis

Не искам
да носиш
със себе си
утрото.
Събуждай се
с мен.
Прегръщай ме
нежно,
обичай ме.
Закичвам
косите си
с есенно
цвете.
Allegrialis

Песента
на гълъбите
ме събужда сутрин
и е лек денят ми
след кафето с мляко
и любовта ти
омайна
скрита
в стръкче
роза.
Allegrialis

Дъждът ми
се губи,
а вятърът
сменя
посоката.
Градът
опустява
в неделите.
На лятото
не му се тръгва,
а мирисът
на печени чушки
става
все
 по-натрапчив...
И събирам
си кестени.
С теб съм
и
всичко
друго
губи
смисъл.
Allegrialis

По стъпките ти
ще тръгна,
за да сме заедно
в едно ново
начало,
а после
в една мъглива
вечер
сама
ще тръгна
по своя път
избран -
за да се срещнем
в края му.
Allegrialis

Доброто

Тъжно ми е...
когато
изгубвам се
в дните си
да търся
ДОБРОТО,
а то
ме намира
случайно
скрито
зад
някой
ъгъл...
и тръгваме
заедно
към върха
на
надеждата.
Allegrialis
Photo: JAPAN images
Pinterest

Да те обичам...

Когато...
догонвам те.
С глухарчета
се състезавам
по пътя
към теб.
Всеки път се питам
колко ли обич
ми трябва
за да стигна
по пътя ти
твоята обич?
Когато
догонвам
те...
Allegrialis

Photo: Pinterest

Друг път
ще говорим за нея,
любов.
Не искам
да питам,
защото не искам
да знам,
как
заменя се
обич
за обич...
Не знам
дали
е... другата.
Не искам
да питам
за нея,
защото
тя е далечно-неважна
за мен.
Друг път
ще говорим за нея.
Друг път, ли?
Всъщност...
едва ли ще има.
Защото
очите ми
са в твоите очи.
Allegrialis
Photo: Kristin Peake Interiors -
 Pinterest

Не се питам
докъде и
колко далеч
ще стигне
човекът,
когото обичам,
доказвайки ми
ежедневно
какво съм
за него.
Allegrialis
Photo: Boho Chic- Pinterest

Не се впечатлявам от хора, загубени в чуждите думи.
Не се впечатлявам от такива, загубени в чуждите фотографирани моменти, текстове всякакви - мисли, цитати, публикации.
Защото,
копирането и публикуването на текстове и снимки без посочен автор се нарича кражба.
Защото освен нарушените морално-етични норми и въпрос на възпитание и култура, е престъпление по Закона за авторското право.

Не се впечатлявам от празни или бедни души, които използвайки грубо, арогантно-нагло чуждите думи, фотографии и лични снимки се опитват да изглеждат оригинали.
Не се впечатлявам от груби копия.
Защото не ми пука за хора, които се опитват да манипулират другите, освен себе си, разбира се.
Жалки и дребни душици, не, не се чувствам зле.
Че... някой си дребен човечец е откраднал думите ми...
Обратното - щях да се чувствам отвратително на тяхно място.

Не се впечатлявам от крадци на думи, дишащи, дебнещи в профилите ми в социалната мрежа, в блога ми...
Защото... думите не им принадлежат!
И... когато някой случайно попаднал в обкръжението ми не се чувства комфортно, по някакъв начин съм притиснала егото му, най-настоятелно го моля да си тръгне.
Защото,
това не е като да вместиш свои думички измежду думите от мисли и цитати на Коелю, които да представиш за свои дълбокомислени, или да оригиналничиш, като се правиш вещ по творчеството на някой голям художник, след бегъл поглед в Гугъл.
Не. Няма как да знаеш, че дори да не харесвам Коелю, съм чела всичките му книги и точно затова не го приемам насериозно. Обратното би  било смешно и комично за моя сметка.
И няма как да знаеш, че другото е част от образованието, което имам, от възпитанието и културата, които съм получила от семейството ми.

А на живо нещата изглеждат различно, нали?
Няма Гугъл... няма откъде да откраднете нещичко, та да се почувствате над другия.
Освен простите житейски правила и норми има и закони.
Не, няма да ставам дребнава заради откраднат цитат от блога ми, нито бях такава заради откраднатите лични снимки и използвани без съгласието ми за реклами, но ако не искате да се
срещаме в съда, знаете, че има и извън съдебни споразумения.

И не! Не става въпрос за едно изречение, една мисъл, една снимка, нито в крайна сметка като резултат от всичко - за пари... Става въпрос за морал, принципи, честност, доверие и смисленост в общуването.
Не се впечатлявам от хора, загубили себе си.
И ако не Ви харесва ник-нейма ми - Allegrialis, когато решите да "вземете" мои публикации от блога, или социалната мрежа -  напишете Сара Владимирова.
Защото... Мария съм.
По рождение.

Сара Владимирова
09.09.2017г.

Сигурно отстрани погледнато изглеждам студен човек. За тези хора, които първоначално се запознават с мен и се гледаме "очи в очи". За мен това е без значение, защото съм си изградила поведение, един напълно съзнателен избор с правила и рядко преминавам границата. Граница, която аз си поставям. И ми харесва. Защото, често под внимателното, добронамерено поведение се крие образ, който по нищо не се вмества в представите ми за характер, когото мога да допусна до себе си. Замаскирано лицемерие, фалш.
 Сигурно е, че затова и приятелите ми са малко. Но, толкова истински и верни, толкова изпитани с времето, че чак не ми вярва, че съм надарена от съдбата да съм близка с толкова добри хора. Голям късмет.
 Благодарна съм им за приятелството и добротата, за обичта и любовта, с които ме даряват! Много съм щастлива!
Allegrialis

С много хора се срещаме в живота си, но ние избираме кои да останат в него. За мен - това са любимият мъж, семейството ми и приятелите ми. Приятелите ми... Малко са, но истински.

 Много неща харесваме, но ние решаваме какво да обичаме, на какво да се радваме, какво предпочитаме... Ах, много са нещата, които обичам - сладолед, Флоренция, рози, хората...

Някои хора се влюбват често, почти непрекъснато през целия си живот - в хора, природа, но отдават цялата си любов само на най-близките до себе си - любими, деца, животни.

Обичам с цялата си любов  любимия човек до мен. А харесвам и се влюбвам в толкова много и... различни хора - мъже, жени, деца, есента, треви, цветя, реки, морета... и перли.

И  четирите сезона преминават периодично през живота ни, но някои от нас предпочитат само един. А моят е... есента. Любима! Цветна, фантастична моя есен! 

Здравей, любим сезон! 

Allegrialis

Ще те обичам
само
с поглед,
отдалече,
незримо
за другите,
но истинско...
и не потайно
и скрито,
а просто
невъзможно...
но красиво
като
дъгата
след
дъжд...
Allegrialis

Онази любов
е скрила в очите си
само тъга.
Огньове
горят
и изгарят
в душата -
само пепел
остава...
както морето
измива
следите
от стъпки
по мокрия пясък
и скрива
всичко
от нас.
Allegrialis
Photo: Pinterest

Не питай
защо
утрото ми е
сънливо -
мързеливо.
Зараждащият се
в мен
нов живот
ме иска
обсебващо
само
за себе си.
Allegrialis

Обади ми се,
когато си самотен,
ще си говорим
цяла вечност.
Излъгах те...
само часове,
в които
ще отнема самотата ти
и ще си тръгна,
защото
сърцето ми
ще спре
да бие
от
препускане.
Allegrialis

 Photo: Pinterest

Не се впечатлявам
от евтини хора
с бедни
или
празни души.
Allegrialis

Понякога ми се иска
да можех
с ръка да докосна
слънцето,
и когато
то вземе
частици
от душата ми -
да разпръсне
звездици
от моята
слънчева обич
на всяко дете
и всеки
добър
човек.
Allegrialis

Задължително е да обичаш себе си, или най-малко да се харесваш като човек, защото ако не изпитваш подобни чувства, ти не можеш да обичаш другите, нито да бъдеш обичан.
Allegrialis

 Боли, когато те предадат.
Когато хора, които си смятал за най-близки до теб, на които си доверявал най-скъпоценни за теб неща, които са изплаквали болката и мъката си  и са получавали в отговор най-великото чувство - обич, те предадат... тогава светът ти се скрива и болката трайно се настанява в душата ти.
Каквито и въпроси да си задаваш - как си могъл да се довериш и да дариш тези хора с най-ценното си качество - доброта... и още и още... е късно за размисли и връщане назад. Тези хора остават в миналото ти и не заслужават да присъстват в настоящето. Нямат шанс и за бъдещето.
Остава големият... пореден урок.
Allegrialis

– Аз съм най-нещастният сред мъжете.
Жената, която обичам е омъжена за мъжа, комуто дължа живота си.
Понеже заминавам, не мога да понеса мисълта за я загубя.
– Как ще загубите нещо, което никога не сте имали?
– Имал съм компанията и, разговорите ни, звука на гласа и, допира на ръката и.
– Подозирам, че това, което сте си въобразявали, че имате – жената, която смятате, че виждате – изобщо не съществува.
– Мислите, че я идеализирам?
Не търся съвършенство, а плът и кръв!
Hugh Armitage
Poldark

Невъзможно е да обичаш някой, който мрази себе си.

МАРТИН
2.
Заваля.
Не обичам да пътувам, когато вали. Обичам да съм навън и да усещам дъжда, но ми харесва и да съм на топло, да чета книга, да слушам музика...
Да слушам музика.
 Това и правех, но в компанията на... стопаджия. Той пушеше и гледаше навън. Понякога тайно ме поглеждаше, но аз се правех че "си гледам пътя".
Смених Енрике с Майлито. Той се изхили, но ми прозвуча като хлипане.
Погледнах го:
– Тъжен ли сте?
– Ми... нещо такова. Личи ли?
– Ами, щом питам... – развеселена му отговорих. И не спирах да се питам, каква е тая мъка в очите му.
Наближавахме града. След минути щяхме да се разделим и всеки да поеме по своя път. Едва ли щяхме да се видим повече. Случва се понякога да имаме усещането, че човека, с когото сме се запознали, разговаряли, сякаш познаваме от години... Случвало ми се е.
Навлизахме в града. Попитах го къде да го оставя, а той каза, че където и да спра, той отдавна е закъснял за там, за където се е запътил. И все пак ми каза, че до едно кафене наблизо ще му е най-удобно за да се прибере у дома. Сподели, че трябва спешно да отиде и вземе едни дрехи и документи, които трябва да занесе на баща си в болницата, където му предстояла спешна операция. Само баба му била у дома, майка му в момента била в чужбина, на всичкото отгоре колата му била в ремонт и ... "ей такива ми се случват".
Попитах го за адреса - съвсем наблизо до заведението, което спомена.Не бързах и реших да го закарам.
Спрях пред голяма къща. Странно... струваше ми се позната, но не като сграда, покрай която съм минавала стотици пъти... Не.
 Познах градинката с дървото. Вътре в двора имаше голяма беседка.
 Идвала бях тук.
Той излезе от колата и тръгна към входната врата, която точно в този момент се отвори и се показа една баба:
– Хайде, Мартине, притесних се вече. Звънна преди час, че вече си на път, а те няма. Ааа ми къде ти е колата, с какво дойде? Това момиче с теб ли е? – недочакала да отговори, бабата се запъти към колата ми.
А аз чаках, сякаш негласно се бяхме разбрали да го закарам до болницата.
Бабата ме погледна и се спусна към прозореца:
– Мартине, бе, ти защо не казваш, че си с Мери, бе? Къде се намерихте, бе, баби? Лелеее, колко си пораснала, нали си Мери на Кристияна момичето? Руса си, ама те познах... Колко си хубава, ама много си слабичко, бе? Мартинеее, къде се бавиш бе?
Мери.
Отдавна никой не ме нарича Мери. Дори аз не мисля за себе си като за Мери.
Та, това е рожденото ми име - Мария. Но, по създадени обстоятелства (една голяма, голяма семейно-роднинска война как да се казвам и голяма бъркотия - Сара ще е, няма да е, Мария ще е, няма да е... имам си два акта за раждане - граждански и църковен. В църковния с две имена. Та... Сара е и не е рожденото ми име)
Бабата ме погледна, подаде ми ръцете си и ме прегърна. Опитвах се да се сетя, откъде ме познава, и... се сетих. Близо до беседката имаше едно джудже, сещате се, от онези малки невероятно красиви малки градински джудженца като от приказките. Нослето му беше счупено. Когато като малки си играехме с Мартин, понякога отивах до джуджето, прегръщах го и го галех по нослето. И все си говорехме, че някой ден ще го гипсираме...
Мартин.
Мислех си, дали ще се сети, коя съм?
Allegrialis

Когато хората се разделят са способни да изричат какви ли не думи... Забравят, че някога са се харесвали, дори обичали...
Омразата е силно чувство, но е враг на същността ни. Човек се променя и губи от себе си най-ценното - да съчувства, да приема, да прощава...
И все пак, както казва немския поет Рока : "Човек не е това, което казва през последния проведен разговор, а е онова, което е бил през цялата Ви връзка".
Allegrialis
Photo:Pinterest

Той: Мечтаела ли си за това щастие?

Аз: Не. Мечтите ми бяха в друга посока.

___________

Мечтаем... и мечтите понякога си остават недостижими. Мечтаем, а пропускаме малките неща. Обидно ги подценяваме. А точно те - малките, красиви моменти рисуват щастието около нас. И ако ги пропуснем и не им се насладим в момента... то, вероятността отново да не ги забележим, да ни подминат е голяма. 

Розите закриват слънцето.

Мечтаем...

Allegrialis

Слънцето
по друг начин
грее,
когато съм с теб...
лъчите му галят,
не парят.
На пустия плаж
прегръдката
ти морска
е различна
и  се разтапя
в милиони
перли
по тялото ми...
Allegrialis